Разплакан глас по телефона…

5 май 2008 в 13:32 | Публикувано в И пак разни... | 11 Коментари

Разплакан глас по телефона… „Майко,… майко, ударих дете“…

Помислих си наистина, че е сина ми… Разтревожих се, разтреперах се… Започнах да се моля… Мина ми през ум, че може и да е изнудвач… Молех се: „Дано е изнудвач!“

Слава Богу, така и се оказа… Разговарях с близките си, после и със сина си, наистина!…

Реших да звънна в полицията, на дежурния. Изслуша ме Дежурният и реши да ме поучава/наставлява, при което аз го прекъснах, защото това, което искаше да ми каже, аз си го знам (да не съм малоумна, голям акъл ще ми дава!) – искаше ми се да вярвам, наивно вярвах, че има начин да проследят измамника, стига да се поразмърдат… Оказа се, че след два дена (като минат празниците) МОГА да отида в полицията ДА ДАМ ПОКАЗАНИЯ, ОПЛАКВАНЕ, ЖАЛБА или каквото там си реша или поискам… т. е. понеже си нямам друга работа да вися по разни чакални, да попълвам разни документи и пр. сякаш аз съм на служба в МВР или съм ‘виновата’ нещо… Отговорих на Дежурния, че МВР не ми плаща заплата, за да им върша работата, пожелах му весела почивка по време на дежурството и на глас започнах да се смея като откачена…

Големи овце сме ние, българите! Защо изобщо ни е полиция! Не ни трябва! По-малко бедни бихме били, ако не хрантутехме и такива безделници. Не стига, че даром им плащаме заплати, а и на всичко отгоре да им вършим работата, при това доброволно да се набутваме, по собствено желание, на крака да им ходим…  Е, как пък не!

Е-е-е, тъп народ сме, щом това е възможно да се случва у нас през 2008 година!

Advertisements

Блог в WordPress.com.
Entries and коментари feeds.