Перфокарта+

4 юли 2008 в 19:36 | Публикувано в Из миналото на ИТ | има 1 коментар

(продължение на Какво е перфокарта?)

Когато в далечната 1975 завърших образованието си в СУ „Климент Охридски“, естествено, подлежах на разпределение, така беше тогава (и това е интересна тема, която си струва да споделя, но за да не се отклонявам сега, ще пиша друг път…).

Завършвайки, нямах търпение да приключа с ученето, а всъщност и до ден днешен не съм престанала да бъда ‘ученичка’.  По разни студентски събирания, вкл. и купони, на въпроса „А вие какво учите?“, отговорът на най-близката ми приятелка беше: „Математика, с извинение“, за да не притесни по някакъв начин другите, които изучаваха ‘по-човешки’, например, хуманитарни специалности (тогавашната моя състудентка и до днес ми е приятелка!)

Озовах се на работа по разпределение (и по мой личен избор, донякъде) в Изчислителния център в Долината на Голямата химия. В ония далечни години химията беше много модерна – и като наука, и като практика. Но аз нямах много общо с химията, бях „математик VI ст.“ – така пишеше в документите ми, което означаваше всъщност професията ми след бакалавърска степен по математика.

За първи път чух думата „бакалавър“ от многоуважавания професор Ярослав Тагамлицки, който обичаше да казва: „Някога имахме висше образование по математика и полувисше образование по математика, а сега имаме висше полуобразование (по математика)“. Всъщност и в учебниците по история се споменаваше тази дума, в уроците за Ренесанса.

В Изчислителния център, където постъпих на работа, работеше един английски компютър с марка ICL, предназначен за управление на работата (някои процеси) в химическите заводи (заварих някакви специални датчици за целта, но те вече не работеха), но си имаше възможност и за работа във фонов режим (т. е. докато си управлява процесите в химията, компютърът можеше да върши и други изчислителни задачи в моментите, когато процесорът се освобождава от регулярните си такива, на принципа Token Ring (Token Ring+ ) – тогава за първи път го чувах това понятие!). Само че всъщност машината май никога не беше работила според предназначението си – големите девненски шефове развалили договора с англичаните, изпокарали са се нещо. До мен достигнаха само разкази и слухове. Колегите ми преди мен са ходили на обучение в Англия по силата на този договор (докато е бил валиден). Заварих в Центъра много документация и се зарових в нея. Имаше всичко – за машината, за операционната система, за програмния език (единствен, само асемблер!), за периферията и още…

Във въведението на едно от ръководствата прочетох, че още в ония години на Запад високо се е ценяло умението да се програмира – споменаваше се, че за два реда смислен код (пишеха се специфични мнемонични команди) се заплащат £50 (GBP). Много се впечатлих. Но и още нещо! Считаше се, че с програмиране човек може да се занимава активно до 30, максимум до 35 годишна възраст. За това време той вече трябва ‘да е израсъл в кариерата’ и да оглави по-младите си, начинаещи колеги и да им предава опита си. Нещо такова беше…
И още нещо интересно, което потвърди наученото от мен още в гимназията (бях в паралелка по програмиране): най-евтин е хардуерът, по-скъп – софтуерът, а най-скъпа – информацията (а тази „древна“ истина и до днес е напълно непозната за мнозина… родни „бизнесмени“, които ме гледат със съжаление и ми викат – „не е верно това, теб те лъжат!“ ).

Машината беше от т. нар. II поколение. За въвеждане на данни се използваше конзолна пишеща машина Westrex, четец на перфолента, а за изход – пак същата конзола, както и перфораторно устройство, което генерираше перфорирана лента с обектовия код на програмните модули (които в определен порядък, заедно с други такива, отново се въвеждаха в операционната система чрез перфочетеца, за да се създаде с помощта на програма-редактор, заредимия, изпълним код) и… не помня точно, но май имаше и някакъв принтер.
Няколко години след това ние с колегите ми (жени и мъже) си правехме кошнички за елхата на Нова година, която тържествено отбелязвахме в Центъра. 

Коледа тогава не се празнуваше официално, но по радиото звучаха коледни песни и се разказваха истории от миналото, свързани с коледните празници. Беше много хитро – да не си помисли човек, че властта преследва религиозните обичаи – в никакъв случай! Просто хората сами избираха да вярват в науката и „светлото бъдеще“, а не „в някакъв си там измислен бог“, попове, църкви и прочее (всъщност това си беше вид манипулиране – кой би избрал да принадлежи към суеверното и религиозно минало – никой, естествено).
Децата ни си имаха Дядо Мраз, а не – Санта Клаус (Дядо Коледа). A ние – „принадлежахме към прогресивното човечество и се борехме срещу световния империализъм“.

Advertisements

има 1 коментар »

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

  1. […] математика в СУ “Кл. Охридски” започнах работа в Изчислителен център, където имаше ICL компютър, машина от II поколение, с […]


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.
Entries and коментари feeds.

%d bloggers like this: