Из спомените на онези, които са били деца през 60-те до 80-те години на 20-ти век

9 ноември 2008 в 9:39 | Публикувано в И&Л, Споделям | 2 коментара

Когато прочетох Спомени, спомени… в блога на Майк Рам веднага ми изплува (в спомените :)) една друга публикация. За февруарския брой на бюлетина на Първа евангелска баптистка църква подготвих и публикувах следния текст (подбрали за целта пасторът Александър Грозев и редакторката на бюлетина – Вили Вътева):

Посвещава се на децата от 60-те до 80-те години на 20-ти век
Ако сте били дете тогава (от 60-те до 80-те години на 20-ти век), като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден.
Ние се возехме на коли без прадпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете вкъщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумвало да кара колело с каска.
Ужас, нали! С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше.
И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка  и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане!
Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките и на никой костилките не му порасваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от Веро.
Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходихме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите, но никой никогo не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите.
Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?
Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1. По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2. Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3. Пращаме е-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4. Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща.
5. След края на работния ден се връщаме вкъщи и отговаряме по телефона така, сякаш сме още на работа.
7. Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8. Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо . вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено си увлечен, за да забележеш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда, за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.
Непознат автор

Докато пишех текста, се сетих, че вече съм чела този списък, още през 2006-та в един post – „Бабо, разкажи ми приказка!“ в блога „Логни ме, блогни ме“ на едно момиче на име Даниела, което аз лично не познавам, но запомних името й, блога й, статията й…

2 коментара »

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

  1. тъжно … на мене също ми липсва времето, в което растях – времето от първта част от статията, а през останалата част гледах тъжно … не ми се мисли за времето, в което ще изпратя дъщеря си на училище и ще трябва да й купувам мобилен телефон just in case

  2. @deni4ero, не е чак толкова тъжно – времената се менят… По-скоро това е зов към здравия разум – нещо като: ‘хора мислете, не се самозомбирайте’… Лесно е, всъщност, да се разбере, стига да се положи малко ‘мисловно усилие’…:)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.
Entries and коментари feeds.

%d bloggers like this: