БОГ И БРЪСНАРЯТ

1 октомври 2009 в 17:02 | Публикувано в :), И пак разни..., Разни, Споделям | 4 коментара
неподстриган

неподстриган

Един човек влязъл в бръснарницата, както обикновено правел, за да го избръснат и подстрижат. Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог. Бръснарят казал:
– Каквото и да ми говорят, аз не вярвам, че съществува Бог.
– Защо? – попитал го клиентът.
– Та, нали това и така е ясно! Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш, че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, защо има толкова много болни хора? От къде са безпризорните деца? Ако Той наистина съществуваше, не би имало нито страдания, нито болка и войни. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това.
Клиентът се замислил за миг, но решил да си премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата, той видял на улицата рошав и необръснат човек (като че ли не се е подстригвал цяла вечност – толкова бил рошав). Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря:
– Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари!
– Как така? – учудил се бръснарят. – А нима аз не влизам в сметката? Аз съм бръснар!
– Не! – възкликнал клиентът. – Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата.
– Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто хората не идват при мен.

– Точно в това е работата! – потвърдил клиентът. – И аз казвам същото: Бог има! Просто хората не Го търсят и не отиват при Него. Ето защо има в света толкова много болка и страдания. (от бюлетина на I ЕБЦ: http://bulletin.ometeo.net/ebc/bulletin-I-ebc/e-BRO/B10-2009.pdf)

Аз не обичам тайните…

27 май 2009 в 9:46 | Публикувано в И пак разни..., Констатирам, Наброски, Разни, Споделям | Вашият коментар
Етикети: , ,

Аз не обичам тайните…

Тайната е магия, която приемам само като елемент в лични взаимоотношения, например: приятна изненада за личен празник – да запазя в тайна какъв подарък ще ти направя за рождения ден, а не – „кажи ми какво да ти купя за рождения ден“…

Всеки има право на съкровено лично пространство на духа, което може да си остане тайна… дори завинаги! Но и всеки има правото да сподели своята тайна, особено когато тя го мъчи… Въпрос на личен избор е дали да споделиш своята тайна и с кого.

Това, все пак, не е есе на тема „тайна“, а само няколко встъпителни разсъждения към една много по-широка тема, наречена „прозрачност“, която публично се дискутира вече доста време, но според мене, май не е много ясна за мнозина, т. е. тълкува се твърде произволно и се интерпретира… по собствен начин…

Така е и с много други модерни понятия, които се появиха през време на прехода, смяната на системата – от тоталитарно общество към демократичен модел – само преди 20 години! Страшно дълъг период, според мене, но очевидно твърде кратък за усвояване на ценностите на свободния избор.

„Накъде биеш?“ ще ме попита някой и аз ще се затрудня с отговора си, защото… не съм специалист (в тази област), но нали, все пак, забелязвам някои неща наоколо си, които, меко казано, не ме изпълват с възторг – по-точно, виждам как „се плъзгаме“ по повърхността на нещата и не правим почти никакви усилия, за да разберем същността на случващото се с нас самите в заобикалящия ни свят. Аз не мога да си служа иносказателно с ТАЙНИТЕ инструменти (за манипулация на обществено мнение) и не мога „да бия нанякъде“, защото аз не съм Фактор (от който зависи каквото и да е), но мога свободно да разсъждавам и да споделям мнението си и дори някои ‘тайни’ мисли, които не се боя да изкажа (в случая нямам такива или поне не се сещам).

Това малко отвлечено „встъпление“ е всъщност една подкана, едно предложение към някой, който може да напише нещо смислено, аргументирано и стойностно по въпросите, които позачеквам.

А това, което фактически искам да кажа, е една лична констатация. Забелязала съм колко много от хората, които познавам, предпочитат все още да се доверяват на мълви и слухове като източник на достоверна информация (отколкото на факти или на официални източници). Има си известни причини за това явление, наследено от  епохата на социализма. Фактите (новините, например) минават, заминават и… после се забравят (много е къса обществената памет!). Официалните източници пък, често не казват цялата истина, т. е. запазват в тайна някои елементи от нея или съдържат манипулативни такива…

Ето, затова не обичам тайните и си мечтая за прозрачност.

Споделяйки, се опитвам да дам своя скромен принос за осъществяване на тази мечта, защото прозрачността не е даденост, не се купува и не се налага със сила/закон, а е убеждение, до което трябва да достигне „критичната“ маса 🙂

Изгаряне на книги

27 април 2009 в 10:17 | Публикувано в И пак разни..., Констатирам, Наброски, Разни, Разочарование, Реагирам, Споделям | 15 коментара

Стряскащо е да откриеш (сутрин, рано в понеделник) до контейнерите за боклук – купчина догарящи книги. Това ми се случи тази сутрин. В пепелта личаха следите от изгорени томове (книги). Една недогоряла обложка успях да взема, а на няколко метра встрани намерих една съвсем запазена книга – руска, 1963, с твърда корица, 526 страници, великолепно полиграфическо изделие (такива в наши дни вече не се произвеждат, въпреки технологичния напредък)…

Вероятно тези книги – изгорените, не са интересни, не са актуални… Но да бъдат изгорени едва ли заслужават!

Моментално се сетих за Александрийската библиотека, за средновековните клади и… за книжниците…

Хляб и книги! От моя гледна точка, голям грях е да се изгарят книги (каквито и да са те!), а също така и да се изхвърля (годна) храна (когато на света има толкова гладуващи!).

Аз съм привърженик на неограничената свобода (на човешкия дух), упорито се съпротивлявам на всякакви изкуствените рамки и ограничения, вярвам в необятността на пространствата, освободени от преценки и предубеждения, но…

Но моят собствен избор ми сочи предели, които НЕ ИСКАМ да прекрачвам никога – напр. „не посягай на хляба и книгите!“

В друг аспект, в друг контекст – имам и други предели, други граници, които НЕ ЖЕЛАЯ да прекрачвам (без от това да се чувствам ограничена или несвободна).

Никоя книга не заслужава да бъде изгорена!

Ето как изглежда обложката:

изгорената обложка

обгорената обложка

А ето я и книгата:

книгата

книгата (анфас)

цялата корица

цялата корица

На мене не ми трябват – нито книгата, нито обгорената обложка, но си ги прибрах – почти без да се замислям защо. За да напиша този post?

И да, и не! Защото почти се бях разколебала дали изобщо да споделям за това какво ме стряска – точно мене – кой ли се интерисува?

В подкрепа на моето мнение

21 април 2009 в 10:07 | Публикувано в И пак разни..., Наброски, Разни, Споделям | 20 коментара

Писах преди около 2 седмици Едно мнение по въпрос, който не ме касае съвсем пряко, но имам гледна точка, различна от всеобщите схващания. Става дума за крещящия проблем на младите хора с малки деца – липсата на места в детските градини. Опитах се да подскажа, че всеки може да потърси алтернатива, вместо да се надява на масово разрешение на проблема от страна на властите, което пък ми изглежда съвсем нереалистично.
Едно забележително мнение в подкрепа на моите разсъждения се появи снощи като коментар от Поли Козарoва към моята малка статийка (Едно мнение):

Здравейте, за първи път коментирам в този чудесен блог!
Малко късно се присъединявам, но съм провокирана от толкова актуалната и съвременна тема, макар и от… дистанция, както се казва, понеже синът ми е вече голям.
Аз имам син, който бабите не можеха да гледат, защото бяха млади и работеха. Моят син по дружно решение на семейството ни не е ходил на детска градина. Как решихме проблема? Аз си стоях в къщи 3 години и се гледахме сами, а мъжът ми работеше двойно, за да имаме средства. Сега, от дистанцията на годините, смело мога да кажа, че това бяха трите най-хубави години в живота ми.
След това направихме опит да го заведем в детска градина и да му покажем колко е хубаво там. Ние винаги сме го уважавали като възрастен човек и сме се съобразявали с неговото мнение. Той кимаше с разбиране и гледаше ужасено, а когато излязохме, просто каза “Хубаво е, но нали няма да ме оставяш тук?” и това реши нещата. По-нататък, аз разбира се, работех и наехме жена да го гледа. Половината си заплата давах на тази жена години наред, но не съжалявам. Тя беше страхотен човек – фина, образована, с чувство за хумор и обичаше децата… Може би сме имали късмет, но детето ми не изживя социален стрес, когато тръгна на училище. Беше общително и ходеше с удоволствие в първи клас.
Ако човек иска да отгледа детето си в къщи, винаги може да намери начин.

Краткият извод, който мога да направя, е „ето, че може“ и по-важното е, че „любовта и грижата за собствените ни деца не е ангажимент на държавата, на кмета, на обществото!“

За мен, човек с достатъчно дълга биография, детските градини се асоциират със социалистическия начин на мислене. Хората, които днес имат този проблем, в повечето случаи са пораснали именно в детски градини и затова трудно си представят друга алтернатива. А аз си мисля, че не стоят точно така нещата в страните, където никога не е имало социализъм (и мегаломания). Идеята за масови протести срещу властите с искания за строителство на детски градини ми прилича на лозунгите от моето детство за грандиозно, „модерно“ (социалистическо) строителство – на фабрики и заводи, агрокомплекси и трудово-производителни „кооперации“, болници, балнеосанаториуми и курорти, училища и детски градини, заведения за обществено хранене и пр.

Днес животът е съвсем друг, нали? На мен ми харесва много повече, макар че не ми е никак лесно и то, главно поради убийствения консенсус на бившите соцграждани – любители на масови решения от „високо“ ниво.

Аз, Иванушка Глупака

20 декември 2008 в 5:39 | Публикувано в И пак разни..., Наброски, Разни, Споделям | 9 коментара

Аз, Иванушка Глупака съм една съвсем обикновена жена – 155 см, 55 кг, на 55 години. Каква по-лесна жертва?

Вчера, 19.XII.2008 за пореден път (от хиляди други такива) не можах да преглътна унижението и ‘станах жертва’ на ината си.

Издадох две малки книжки в услуга на клиент, комуто вече бях вършила подобна услуга точно преди три години (тогава – само една книжка + джобно календарче + безплатни* коледни картички).

Потърсиха ме към края на ноември. Предоставиха ми текстовете, за да ги въведа в цифров формат и да ги подготвя за печат, а така също – и идеята си за корици, които да проектирам (и подготвя за печат). Работата не беше много и сравнително бързичко подготвих двете книжки, заедно с кориците.

Финансирането – от тях! Отпуснали им някакви парици – по… линия на културата. И следователно – парите трябва да се усвоят – но не произволно, а именно за културни цели. Когато се срещнах с инициаторите на културната идея, които споделиха с мене този факт, аз се пошегувах:

– Аха, значи сте в ситуация, подобна на усвояването на европейските фондове!

– Да! – отговориха ми – иначе ще ни ги отнемат.

Определено може да се направи такъв паралел, макар че става дума за съвсем микроскопичен обем (сравним с около две минимални работни заплати).

Позовавайки се на този факт и на желанието си да извърша услугата (защото мога!) представям на клиента си една много (смешно) скромна калкулация за предпечата на двете книжки (по левче за готова страница и по 20 – за корица). За скромната ми персона изглежда логично това съвсем скромно възнаграждение. Освен това – те хората си нямат особена представа що е това предпечат. Как да ги убедиш, че тази работа може да има някаква по-съществена стойност? Услуга, която се предлага от най-обикновена жена (въпреки, че имам данъчна регистрация, издавам фактури и плащам данъци).

– Ако искате, организирайте тиражирането на книгите, Вие – казвам им. – Ако ли – не, бих могла да Ви предоставя и тази услуга – на цена 10% от офертата на печатницата. Да потърся ли оферти?

– Да, да! Ти потърси оферти, но и ние ще търсим – имаме впредвид личните си познанства с известни в града издатели.

– Е, добре – казвам и си мисля, че вероятно на мене ще се падне тази задача, макар и много да не ми се иска, защото знам колко много са натоварени печатниците срещу Коледа и Нова година – печатат календари, картички и пр. и се чудя как ли ще успея.

Аз рядко тиражирам (проекти), затова и не поддържам гореща връзка с печатници, но все пак имам впредвид три-четири такива, от които мога да взема оферти. За късмет, още на първото ми позвъняване по телефона, моят отколе познат печатар откликва положително – има готовност да извърши услугата. Още на другия ден ми връща e-mail с възможно най-благоприятна оферта, при което веднага се отказвам да търся алтернативи – достатъчно добре съм запозната с цените.

Обаждам се на клиента, съобщавам му добрата новина. Той ‘се прави на интересен’ – щял да се пообади тук и там. На мен ми е пределно ясно, че цената, която ще му кажат е минимум двойна спрямо тази, която аз му предлагам, но го оставям лично да се убеди в това. И естествено, на следващия ден клиентът ми се обажда:

– Действай!

Едва ли е звънял на купища познати – още първият го е порязъл! Затова опира до мен – такава евтиния къде ще намери!

Подготвям черновата на Издателския договор и я представям на клиента си, както и проформа-фактура. Между другото му споменавам, че ако иска може и да печели от издаването на книгите,  след като той финансира проекта (съгласно договора имуществените права изцяло му се предоставят). Но този неясен за него бизнес не го блазни, а за мене – е невъзможен (няма да обяснявам защо). Затова се споразумяваме за един много скромен тираж – по 250 книжки.

Организацията, която той представлява се оказва не просто една организация, а всъщност няколко (такива). Важното в случая е, че той ги оглавява. И вероятно на всяка от организациите са отпуснати по едни пари за културни цели.

Аз си нямам такива организации, на които някой ‘да отпуска’ пари. От моята организация само Данъчното (т. е. НАП-а) се интересува и иска пари. Никой не ми ‘отпуска’ за каквото и да било, каквито и да било пари. За всяка спечелена стотинка полагам усилия – не физически, разбира се, но не и толкова елементарни, колкото ‘елементарна’ съм аз…

Както и да е! Подписваме два договора, поотделно за всяка една от книгите, съответно с един и същ Представляващ, но с две различни юридически лица. Съответно издавам две фактури. Плащат ми ги. Мога да дам поръчката за печат – вече имам пари за капарото.

Свързвам се с Националната ISBN агенция да взема международен стандартен книжен номер (ISBN) за всяка от двете книжки. Оттам винаги откликват незабавно – още същия ден книгите вече имат и ISBN. Напълно готови са за печат. Създавам PS-файловете и ги изпращам в печатницата с e-mail, след което се срещам с печатаря лично, за да му дам парички за предварителните разходи (във връзка с мойта поръчка).

Той е експедитивен. Сравнително бързо и без каквито и да е въпроси извършва тиража на вътрешното тяло; обажда се само веднъж за уточнение на една малка подробност, свързана с печата на кориците.

Клиентът ми се обажда да пита какво става, кога ще излязат книгите от печат. Информирам го, че в най-скоро време ще ги има. Те са предназначени за подаръци, затова му се иска да станат готови колкото се може по-бързо – за да може да подарява. Според подписаните договори, книгите са обещани за 23 декември, както и начинът на получаване – с приемо-предавателен протокол в офиса на Издателя, т. е. в моя офис на 23 декември.

Но организациите почват да стават нетърпеливи, настойчиво звънят – най-напред спешно им трябват три книжки. Най-сетне съобщавам новината:

– Печатарят току-що ми донесе тиража  ‘на крака’ – в моя офис.

Това става на 17 декември – доста преди уговорения срок. Молят ме:

– Донеси ни ги! Поне едната, но целия тираж. Ако трябва вземи такси.

– Добре, идвам. Но имам и друга работа. Да ме чака някой, защото продължавам с таксито на друг адрес.

Пакетът с 250 книги за една жена (с моите габарити) е трудничък за носене, но аз успявам – смъквам го с асансьора, изчаквам таксито, отвежда ме на адреса. Грабвам пакета и се чудя къде точно да предам ‘спешните’ книги, а таксито ме чака. Те  (организациите), там си имат доста голяма сграда – с клубове, механа, кафе, барче, кабинети, библиотека и пр. Чакаха ме в един клуб. Зарадваха ми се,  но аз трябваше да продължа с наетата кола…

На другия ден се обаждам на Представляващия да дойде да си вземе останалите книги.

– Много съм зает, много съм зает! Ето, сега трябва да пътувам за друг град.

– Е, добре, когато имам възможност, аз ще Ви ги донеса – отговарям му с най-добро чувство и желание да помогна, но не забравям, че в крайна сметка последният ми срок е 23 декември. И през ум не ми минава да се държа тежкарски и да напомням, че съгласно договора, който сме подписали, те трябва да дойдат да си ги вземат (на 23-ти).

В крайна сметка – не аз имам зор да се натискам да им нося на крака книгите. Не стига, че предсрочно си изпълних задължението по договора, ами и техния ангажимент – на мой гръб. Ама нали съм си Иванушка Глупака – съгласявам се!

Добре де, казвам си, какво толкова – ще им занеса книжките, щом са толкова заети. Защо? Нямам отговор. Но все пак имам предвид това да стане, когато на мен ми е удобно. Но не би!

Пак спешно им затрябва и другата книга. Пак взимам такси. Нося книгите, нося и договорите с приемо-предавателните протоколи.

Отивам при Представляващия, с когото подписах издателските договори. Подписва ми протоколите, но устно ми отправя забележка относно едно авторско произведение**, което ми пробута в последния момент, а аз – будалата се съгласих да го включа в сборника.

Вбесих се, защото му направих компромис,  а сега ме упреква. Вярно е, сама съм си виновна! А той – изпечен хитрец! Добре ме е преценил. Колко му е да се възползва от наивността и благия ми характер?

Представям му касововото бонче от таксито и искам да ми го осребри, в двоен размер, защото два пъти ходих с такси до техния адрес и мъкнах тежките книги. Каква нелепост! Как мога да си помисля такова нещо? Откъде-накъде ще ми осребрява ‘таксито’? Да не съм била проста да им нося на крака книгите! Каква наглост от моя страна, чета в погледа на счетоводителката, която бива повикана, за да потвърди, че няма как да ми се плати.

– Тя от джоба си ли да ти ги плати? – ми казва Представляващият.

Сякаш аз не от джоба си съм го платила? И съм платила, естествено, за да си направя кефа, а не техния?

Този път наистина ме обзема безсилен гняв, а и гордостта ми – много наранена! Издумвам някакви нелепи приказки и затръшвам вратата, сподирена от ироничните им погледи.

Те са победителите! А аз – Иванушка Глупака!

Забележка:

* през 2005 заедно с книгата, отпечатах и календарче, а освен това и им приготвих красиво оформени, цветно разпечатани вложки с надписи за коледните им картички; обещаха да платят, но не платиха („изтъках си платното, ритнах ти кросното“)

** авторското произведение, за което става дума беше една поема, ръкописно написана много грозно с молив, като на половината от стиховете беше добавено едно също така ръкописно „не“; очевидно Представляващият, в качеството си на шеф, през главата на редколегията (където вероятно е имало спорове – установявам сега постфактум) си е позволил да ми пробута тази поема, която той лично е редактирал; това, естествено ми създаде допълнителна работа (въвеждане на текст от ръкопис и наново оформление на книгата), но Представляващият и дума не обели, че ще плати допълнително…

Двете книжки, за които става дума в този разказ, могат да се прочетат на web-сайта ми:  Авторски произведения и по-точно: Що ми е мило и драго и Обич свята

Домашно е, нали?

10 август 2008 в 8:30 | Публикувано в И пак разни..., Наброски | Вашият коментар
Етикети:

„Домашно е, нали?“ е известен слоган от една TV реклама, която често се излъчва в националните и частни телевизионни канали.  Сетих се за тази реклама веднага след като си приготвих набързо, по домашному, един комплект визитки, които да раздавам на приятелите и клиентите си във връзка с моето upgrade-ване, т. е. смяната на адреса и стационарния ми телефон.

Тук искам да Ви представя рецептата за едни домашно приготвени визитки, които може да раздавате още топли-топли, току-що извадени от фурната на лазерния принтер (не се учудвайте – лазерният принтер си има печка!).

Необходими консумативи, продукти и технологии: визитен картон (250-300 г/кв.м), пакет форматирани хартиени стикери (например: SINEL   Ref. 20216    63,5 × 38,1 mm, Labels), CorelDRAW (или друг програмен продукт за layout-приложения: Adobe Illustrator, Adobe InDesign, Page Maker, Quark Express и пр.), лазерен принтер (най-добре HP, postscript), тример или гилотина.

Начин на приготовление: Отваряте Вашия Layout-приложен програмен продукт и проектирате своята визитка – въвеждате текста, добавяте logo (ако има такова), подреждате в съответствие с правилата (ако ги знаете) или по интуиция (както сте виждали в други визитки, които харесвате), подбирате подходящите, според Вас, шрифтове (по размер и стил), подравнявате, проверявате дали проектираното изделие се побира в размера на единичен етикет от етикетната хартия, която ще ползвате, групирате елементите на единичната визитка и разпределяте на формата на хартията (в случая ф.А4 – 21 броя визитки на 1 лист). Ако не сте съвсем сигурни, че сте се справили от раз с разпределението, може да пуснете на печат 1 лист на обикновена копирна хартия, за да се уверите, че върху форматираната стикерна (етикетна) хартия надписите ще паснат (ако сте правили това и друг път, не е необходимо да пускате проба). Ако установите, че има изместване – коригирате докато визитките паснат върху етикетчетата (може да се наложи да принтирате пробно няколко пъти).

Принтиране: зареждате форматиран етикетен лист на ръчно подаване в принтера (а не в чекмеджето му) и отваряте му задния капак, за да излезе принтираният лист директно (без завъртане) през задния изход на принтера без да се огъва хартията – ако не го направите, не е фатално, разбира се, но е по-добре да познавате добре възможностите на своя лазерен принтер (отнася се и за всички други видове принтери – от всички марки и модели, както и – технологии на печат).

След това, с помощта на тример (аз ползвам тример) или гилотина, нарязвате лист визитен картон на малки картончета, приблизително 75х50 mm (не е фатално, ако големината на всички визитки не е съвсем еднаква, защото те се раздават индивидуално; ако изпълнявате по този начин поръчка на клиент – така не бива да разсъждавате – за клиента всички визитки трябва да са с еднакъв размер!).

Последната операция е най-проста: отлепяте стикер от принтирания етикетен лист и залепвате върху картонче – получавате визитка. И така – може да си изработите, колкото броя желаете или колкото са Ви необходими.

Времетраенето на цялата процедура е около 15-20 минути с проектирането, ако имате вече някакъв опит, в противен случай може да отнеме малко повече време, но веднъж отработено, това може да Ви служи многократно – да си приготвяте бързо и лесно всякакви визитки, за най-различни случаи, както и например талончета за търговска отстъпка или карти за намаление на цените, за промоции и др. цели.

Ето как изглежда визитката, формат 75х50 mm:

домашно приготвена визитка

домашно приготвена визитка

Upgrade-нах…

9 август 2008 в 5:04 | Публикувано в И пак разни..., Наброски | 3 коментара
Етикети:

Смених си работното място – преместих се в нов апартамент. Досега имах офис с битовка, сега вече имам просторен хол с истинска кухня и… кабинет.

‘Битовка’ е понятие от епохата на социализма. Това е помещение, където работниците се преобличат с работни дрехи, подходящи за работа – според естеството на работата. Там също е място за петминутки (кратки почивки за отдих и пушпауза), които ако няма началници наоколо могат да продължат и до час-два или повече. 

‘Работници’ са всички, които не са началници; началниците не са работници, т. е. началниците не работят… началниците са тези, които великодушно ви разрешават да нарушавате установеното работно време или да вършите други неща, които по принцип не са позволени, стига да сте заслужили такова благоволение…

С годините съм натрупала доста лични вещи, книги и други удобни и полезни неща, а откакто работя на домашния си адрес – и купища документация в папки – същински архив, както и – дигитален такъв (във на CD-та, DVD-та и пр.), надлежно описан в електронен каталог (и… ‘на хартиен носител’, разбира се), придружен със съответно що-годе прилично етикиране – с помощта на хартиени и PVC-стикери…

Така или иначе, въпреки положения определен обем усилия за намаляване ефекта на ентропията, хаосът предявява претенции да надделее. Казвам си: „Спокойно, без паника! Лека-полека всичко ще си дойде на мястото. Най-важното е да си определиш приоритетите“. Така и правя.

Приоритет #1, естествено, е работната обстановка, а тя включва преди всичко компютрите, периферията и интернет-достъпа. Разбира се, освен PC-тата, важно е и писето, т. е.  моята любима котка – Беси Парнева, която все пак е живо същество, макар и офис-котка, котка-идиотка, но неотменен атрибут от обичайната ми среда. 

В крайна сметка, за малко повече от денонощие, миграцията на новото работно място приключи. Дългите часове до превключването на интернета, които трябваше да бъдат изчакани, бяха великолепно оползотворени – компютрите, скенерът, принтерите и останалите джаджи, вкл. многобройните разклонители, кабели, модеми и пр. претърпяха за първи път основно почистване от наслоените с годините прашуляци и никотинов налеп. За първи път, светотатствено си позволих да наруша заповедта „почиствай само с вода“ – почистих с малко CIF и този път наистина имаше ефект – сега са ми като новички – кутиите на моите desktop-компютри, мониторите AOC и Compaq, HP-принтерите (лазерният и мастиленоструйния), моят тъмносин AGFA-скенер, клавиатурите, мишките, модемите и т. н. Е, добавянето и на един приличен лаптоп, въобще няма да е излишно, но…

Та, след като приключих с хигиенизирането на офис-техниката и съответното възстановяване на връзки, кабели, адаптери и т. н., време беше да включа захранване от електрическата мрежа и – о, чудо! – всичко сработи от раз.

За интернета, обаче, трябваше още малко да поизчакам: ‘те’ по начало ми казаха хич да не се надявам това да стане по-рано от понеделник (11.VIII), ама аз протестирах – заявих ‘им’, че ако не са способни да ми възстановят интернет-достъпа най-късно в събота до обяд (9.VIII), едва ли ще си подновя договора, след изтичането му, защото ‘съвсем случайно’ знам, че има и други добри доставчици на интернет, които не те карат да чакаш прекалено дълго. Така възражението ми подейства, очевидно, защото веднага след като свързах, всичко, което беше необходимо за целта, интернетът ‘дойде’. 

Когато съм свързана с глобалната мрежа се чувствам по-малко самотна, част от едно огромно общество от живи човешки същества по цялата планета, свързани и способни да комуникират помежду си…

ТЕГЛЕНЕ НА БАНКОМАТИ

20 май 2008 в 16:11 | Публикувано в И пак разни..., Констатирам | Вашият коментар

Един несъществен, но особено дразнещ ме пример за долнокачествено… BG-ниво, бе миналата година, когато в менюто на една голяма част от банкоматите се появяваше надпис: ‘ТЕГЛЕНЕ НА БАНКОМАТИ’, вместо ‘теглене на банкноти’, както е сега вече… Ако програмистът (или някой друг), който е въвеждал този текст е бил леко разсеян (което е разбираемо и напълно простимо, освен това съвсем лесно поправимо), той единствен ли е ‘виновен’, за да се случи това? Никой ли освен него не гледа предварително какво ще ‘цъфне’ на екранчето пред милиони българи? Плюс това, въвеждането на текст изобщо не е въпрос на програмиране (т. е. програмистът се е съсредоточил, концентрирал вниманието си върху друго естество работа)… А от колко души се състои екипът, който работи по проекта, кой го ръководи, каква е установената организация на работата по този конкретен проект, както и на другите такива? Защо ли така ми ‘намирисва’ на лошо, некомпетентно управление (на проекти)? И защо ли да не пообщя този пример, без да си поставям за цел злонамерено оплюване на всички участници в такъв тип задачи (в компании, занимаващи се в сферата на високите технологии). Просто много-много ми прозират тука едни BG-навици – рецидиви от една епоха, за която мнозина днес леят ‘крокодилски’ сълзи. Готова съм на бас да се хвана, че такова нещо едва ли би се случило в някоя индустриална държава, където има установени съвсем друг тип бизнес-навици  (за мен, понятието бизнес е преди всичко начин на организация).

Та, ако това се е случило веднъж, нима може някой да ме накара да повярвам, че всичко останало работи перфектно и този пример е само едно злощастно изключение?

Министърът… и краставиците

16 май 2008 в 8:50 | Публикувано в И пак разни... | 2 коментара

Днес всички медии отразиха изказването на Министъра на икономиката и енергетиката на Република България, че ‘се наблюдава устойчива тенденция към понижаване на цените в страната’… като например ‘краставиците са спаднали от 3.50 лв. до 1.40 лв’… 

Няма нужда дори да имаш икономическо образование (на каквото и да е ниво), за да разбереш, че такова (публично огласено) смехотворно твърдение означава, като минимум, крещяща липса на елементарна икономическа грамотност… Този човек – МИНИСТЪРът на ИКОНОМИКАТА и ЕНЕРГЕТИКАТА е заслужил високия си пост в държавата със своята забележителна биография като: университетски преподавател (вкл. и заместник-ректор), преподавател по Основи на мениджмънта, докторска дисертация, научни публикации и учебници, народен представител – член на комисиите по образование, икономическа политика, бюджет и финанси, дори председател на комисията по бюджет и финанси и … (вж. официална биография – http://www.government.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0027&n=000024&g=).

Дали наистина икономическата грамотност на министъра е на такова елементарно ниво или счита, че е такава икономическата грамотност на населението на тази страна (както и гражданската й активност), та да си позволява да говори такива нелепости?

GSM-номерата

12 май 2008 в 10:46 | Публикувано в И пак разни... | 2 коментара

При изписване на номерата на GSM-ите масово се практикува следното: първата цифра от номера на телефона да се съединява с кода на оператора. Aз не харесвам това, защото не е вярно и не е правилно. Tо се наложи поради факта, че от 6-цифрени, номерата станаха 7-цифрени…

Тъй като правя визитки и други рекламни материали, където се изписват телефони, вкл. мобилни, често пъти се случва да обяснявам това на клиентите си, но почти всички са дълбоко убедени, че аз греша и че съм старомодна и неспособна да възприемам новости… Това е обидно от една страна, а от друга – хич не е в полза на бизнеса ми.

Веднъж само се случи една клиентка си беше написала номера на телефона, по начина, по който аз възприемам това. Оказа се учителка по математика.

Но така или иначе това е масовото схващане и аз нямам намерение (пък и въобще не ми е възможно) да налагам мнението си по този въпрос. В крайна сметка цифрите са важни, а не начина, по който се групират.

Това обаче, ме кара да си мисля, колко лесно се възприемат погрешни модели и се налагат като масова практика.

 

Лудият, кокошката и просеното зърно

11 май 2008 в 16:39 | Публикувано в И пак разни..., Наброски | Вашият коментар

Изписват от болницата (психиатрията) един луд, който преди това се мислел за просено зърно. Излекували го вече и той знае, че е човек, а не – просено зърно. Пускат го. Тръгва си. Но веднага след като прекрачил прага за навън се разколебал… и пак се върнал в болницата. „Защо се връщаш?“ питат го, а той: „Навън имаше кокошка. Аз знам, че съм човек, ама тя знае ли?“…

Това е един стар, много стар анекдот, който винаги ме е разсмивал. Ама напоследък много често се сещам за кокошката и просеното зърно. И все се виждам също като този луд: да, наистина, аз знам, че съм човек, ама кокошката не знае!

Чукча като читател, а не писател…

11 май 2008 в 6:47 | Публикувано в И пак разни... | 1 коментар

Времето не стига за четене, камо ли за писане… Забележете: става дума за далечната 1994 година!

Високата цена на ефективността
Компютрите ни правят по-продуктивни. Но дали същевременно не ни и забавят?
от Брадфорд Делонг
http://www.mediatimesreview.com/july03/PC_Efficiency.php
 
     През пролетта на 1994 година изтрих играта „Цивилизация“ от моя офис компютър. Направих същото и с домашното си PC. Както и на лаптопа си.
Изхвърлих оригиналните дискове, с които бе дошла инсталацията. Беше ми станало, че нямам друг избор: можех или да продължавам
да играя „Цивилизация“ на използваните от мен персонални компютри, или пък можех да стана помощник-секретар в Държавния резерв на САЩ.
Но не и двете. Не че моят началник бе наредил това – дори и тя имаше навика да игаре един вид пасианс на компютъра си. В това си дело,
аз бях единствения си началник, аз сам си бях решил, че с „Цивилизацията“, инсталирана на компютъра на Делонг, продуктивността на Делонг би била неприемливо слаба.
     Компютрите са невероятни трудоспестяващи устройства. Те ни дават възможност да извършваме изключителен обем работа
за невероятно малко време: финансови анализи, обработка на данни, проектиране и дизайн. Но същевременно те ни предоставят и възможност
да се захласваме по игри като пасианси. Или да пращаме съобщения по интернет/интранет. Засипват ни с океан от шрифтове.
Заравят ни в купища снимки и изображения, в които можем да се лутаме безцелни с часове. От организационна гледна точка обаче, услугите, предоставяни ни
от високите технологии, които могат да бъдат ценни за отделния човек, могат да бъдат безсмислени или дори намаляващи продуктивността на служителите…

Следваща страница »

Блог в WordPress.com.
Entries и коментари feeds.