Политиците

6 ноември 2011 в 15:43 | Публикувано в Разни | има 1 коментар

Политиците.

6 ноември 2011 в 15:21 | Публикувано в Подкрепям, Разни, Реагирам, Споделям | Вашият коментар

Да бъдем или да не бъдем . . .ЗАЕДНО? – 11.11.2011

6 ноември 2011 в 15:20 | Публикувано в Разни | Вашият коментар

Да бъдем или да не бъдем . . .ЗАЕДНО? – 11.11.2011.

Смърт в кухнята

8 април 2011 в 16:47 | Публикувано в Разни | 2 Коментари

„Смърт в кухнята“ е една брошура, която преди повече от 10 години ми подари една моя позната, адвентистка. Неотдавна, докато се ровех в старите си книги и списания, случайно я намерих и отново изчетох с интерес…

Смърт в кухнята
Автор: Дж. Крюс

Преди няколко години в Съединените щати бе направено изследване, при което всеки трябваше да отговори на 156 въпроса, включени в анкетния лист.
Резултатът показа, че хората в зряла възраст се интересуват най-много от здравето; не от политика, история или от времето, колкото от собственото си здраве и здравето на своите близки. В какъв парадоксален век живеем! Никога не е имало време, когато човечеството да е притежавало повече лекари, болници, лекарства, медицински познания, хапчета, капсули, витамини и т.н. И въпреки това никога не е имало време, когато толкова много болести да са нападали човешкото тяло.
Милиони хора страдат поради неправилен начин на живот и лоши навици в яденето и пиенето. Живеем в агонизиращ от болка свят. Стенанията на болните и страдащите са част от живота на съвременното общество. Въпреки невероятните постижения в областта на медицината, здравето и продължителността на живота са най-тежките проблеми, пред които е изправено то.
Библията дава ясен и кратък отговор на въпроса за преждевременните болести и смъртта. Милиони хора щяха да бъдат живи сега, ако се бяха вслушали в Божието предупреждение, записано в Изход 15:26: „Ако прилежно слушаш гласа на Господа, своя Бог, и вършиш онова, което Му е угодно, и слушаш заповедите Му, и пазиш всичките Му повеления, то не ще ти нанеса ни една от болестите, които нанесох върху египтяните; защото Аз Съм Господ, Който те изцелява“.
Тези думи показват пределно ясно, че всеки може да отложи собственото си погребение. Спазвайки Божиите здравни закони, човек може да облекчи или да избегне дадено заболяване. От този библейски текст личи, че не е Божията воля да има епидемии, които да повалят в гроба милиони човешки същества. Бог желае да благоуспяваме и да бъдем здрави в тяло, дух и душа.
Защо тогава виждаме толкова много страдания и болести? Отговорът е: Повечето хора нарушават законите на тялото. Има не само природни, но и телесни закони, които са твърдо установени. „Каквото посее човек, това и ще да пожъне“. Ако някой падне от покрива, законът за гравитацията веднага се проявява. Без разлика на възраст, пол и финансови възможности, падащото тяло ще пострада жестоко. По същия начин, ако нарушаваме законите на тялото, можем да очакваме неизбежните последици – болест и смърт.
Всяко явление си има причина. Няма нищо изненадващо за тези, които са изучавали сериозно Божиите съвети и съвременните тенденции в здравната наука. Експертите са озадачени от увеличаването на раковите заболявания. Макар че много болести са силно ограничени, а някои са напълно изчезнали, броят на болните нараства. Въпреки увеличаването на фондовете за научни изследвания, твърде малко е постигнато за намаляване на броя на злокачествените тумори.
Лесно можем да разберем защо се увеличават случаите на белодробен рак, като имаме предвид непрекъснато нарастващия брой пушачи. Тази тенденция несъмнено ще продължава, докато хората не съберат достатъчно кураж да кажат „не“ на тази отрова. Малцина знаят, че една трета от всички ракови заболявания са в областта на стомаха. А половината са в органите, свързани с храносмилането – черен дроб, панкреас, дебело черво.
Причината за такова съсредоточаване на раковите атаки е очевидна за всички нас. С изключение на белите дробове, които биват бомбардирани с горещи тютюневи отрови, стомахът е най-претоварваният орган на човешкото тяло. Д-р Джеймс Юинг, един от основателите на Американското дружество против рака, направи следното изявление в брошура, озаглавена „Профилактика на рака“: „Продължителната злоупотреба със стомаха често води до рак. Изключително слабият стомах може да бъде сполетян от същата участ. И в двата случая злоупотребата и пренатоварването могат да се считат за фактори, предизвикващи рака. Стомахът не е облицован с метал, а само с един слой от деликатни епителни клетки. Единственото заключение, до което можем да стигнем след прочитането на тези данни, е следното: Ако искаме да намалим смъртността от раковите заболявания, трябва да избягваме всякаква форма на злоупотреба със стомаха“.
Косите ни ще се изправят и кръвта ни ще се смръзне, ако можем да видим какво яде обикновеният човек. Изглежда, че единственият критерий е дали храната е вкусна и колко голямо е удоволствието от нейното поглъщане. Никак не е чудно, че 50 % от населението страда от затлъстяване и около 300 милиона долара се харчат всяка година (в САЩ – б.ред.) за книги с диети и различни приспособления за отслабване.
Учудващо е, че средният американец консумира по 1488 паунда (eдин паунд е равен на 0.454 кг) храна на година. Няма съмнение, че това е един от факторите, в резултат на който всеки ден около 1.5 милиона души пълнят американските болници.
Пол Браг пише в своята известна книга за храненето: „Средният човек се трови ден след ден с храната, която поема. Повечето хората „ядат“ чрез очите си. Ако храната изглежда добре, те не задават въпроса дали е вредна и дори смъртоносна. Малцина знаят каква храна да приемат, за да бъдат здрави и силни, а дори да знаят, не си правят труда да я подбират. От рождение до старост обикновеният човек никога не опитва вкуса на естествената жива храна. Нашето сетиво за вкус от векове насам е така притъпено от изкуствени, подправени и стимулиращи храни, че повечето от нас са неспособни да оценят деликатния вкус на естествените храни. Те биват нарязани, мачкани, пасирани, варени, задушени, панирани, печени, консервирани, осолени, омазнени, изсушени, пържени, опушени, ферментирали, подсладени, обелени, оцветени, подправени, за да се харесат на съвременния човек. Днешните хора не се задоволяват с храната, дадена от Твореца, и затова искат да направят нещо с нея, преди да решат, че е подходяща за приемане“.
Нищо чудно, че всеки ден в Съединените щати се поглъщат 25 тона аспирин. Според сп. „Нешенъл обзървър“ това прави по 2.25 таблетки на глава от населението, бъдете сигурни, че ако днес вие не вземете две таблетки, някой друг ще вземе четири.
Един от най-големите парадокси на съвременния живот е в областта на здравето. Макар че хората се страхуват от болестите повече, отколкото от най-големия си враг, те не правят нищо за здравето си, докато не ги порази болестта. От всеки долар, похарчен от американците за медицински нужди, 95 цента се дават за лечение и само 5 цента за профилактика. Това изглежда глупаво, но като че ли не са много хората, които по здравните въпроси „пращят“ от интелект.
Спомням си за група туристи в Испания, които бяха тръгнали да разглеждат исторически забележителности. На висока скала имаше древен манастир. Единственият начин да се стигне дотам бе да се качат в кошница, която биваше изтегляна от няколко монаси. След като разгледаха манастира, те решиха да се връщат. Качвайки се в кошницата, туристите забелязаха, че въжето е доста протъркано. Попитаха дежурния монах: „На колко време сменяте въжето? “ Отговорът беше: „Сменяме го всеки път, щом се скъса, разбира се“. Това съвсем не беше утеха за хората, които трябваше да се спуснат в кошницата.
Все по-често учените откриват, че нашето здраве е в пряка зависимост от храната. Машината, наречена „човешко тяло“ всъщност се състои от горивото, с което я пълним. Качеството на нервите, костите, кръвта и клетките зависи от храненето и правилната диета. Съвсем точна е старата поговорка, която казва, че човекът копае своя гроб със зъбите си.
Телата ни не са наша собственост
Сега вече сигурно някои се чудят какво общо има всичко това с религията. Защо е необходимо Бог да се интересува от моите навици за хранене? Не е ли моя лична работа как се грижа за собственото си тяло? Уместни въпроси, които не могат да бъдат пренебрегнати. За щастие Творецът не ни е оставил без отговор. „И тъй, ядете ли, пиете ли, нещо ли вършите, всичко вършете за Божията слава“ (1Коринт. 10:31). Не е ли вълнуващо това? Бог е загрижен дори за такива маловажни неща – как поддържам своя организъм. Библията ни разкрива, че Бог е сътворил фината човешка машина и не я е оставил да действа сама. Той никога не се е отказал от извършеното чрез Своя творчески процес.
Апостол Павел пише: „Или не знаете, че вашето тяло е храм на Светия Дух, който е във вас, когото имате от Бога? И вие не сте свои си, защото сте били с цена купени; затова прославете Бога с телата си и с душите си, които са Божии“ (1Коринт. 6:19,20). Тези думи показват, че добрата грижа за нашите тела е не само духовно задължение, но и морално изискване. Макар че владеем телата си, всъщност те не ни принадлежат. Ние сме само настойници на една чужда собственост. Никой няма право да заявява: „Ще правя каквото поискам със собственото си тяло; това си е лично моя работа“. Ограбваме Бога, като нарушаваме Неговата воля тялото да бъде храм и място, където да обитава Светият Дух.
Павел има предвид и църквата, и отделния църковен член, когато казва: „Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас? Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали; защото Божият храм е свят, който храм сте вие“ (1Коринт. 3:16,17).
Доколко човекът има информация за собственото си тяло и необходимите за него грижи?
Не е ли странно, че понякога родителите знаят повече за физическите нужди на кокошките в курника или на кучето, пазещо къщата, отколкото за нуждите на децата си? В повечето случаи хората знаят повече за поддръжката на автомобила, отколкото за физическите нужди на семействата си. Защо съществува такова невежество по отношение на грижите за святия Божи храм? Бог ни уверява, че човешкото тяло трябва да бъде поддържано според принципите, изложени в Библията. Проблемът е в това, че когато става въпрос за ядене или пиене, повечето от нас просто следват своя апетит.
Какви са указанията в Библията, свързани с грижите за тялото? Бог задава следния въпрос:
„Защо иждивявате пари за онова, което не е хляб, и труда си за това, което не насища… яжте това, което е добро“ (Исая 55:2 – превод „Кинг Джеймс“; „Защо харчите пари за онова, което не е хляб, и труда си за това, което не насища? Послушайте Ме с внимание и ще ядете благо, и душата ви ще се наслаждава с най-доброто“). Как да разберем кое е добро? Естествено не по вкуса или по шарените рекламни етикети. Повечето американци, следвайки закона на апетита, бързат да напълнят чантите си с тези продукти, които са били най-успешно рекламирани от телевизионните „ястреби“. Без да ги е грижа за съдържанието, те купуват това, което е най-приятното за вкуса или за окото. Както малките птичета, лакомо отварят човките си и поглъщат храната, донесена от тяхната майка, така някои лековерни потребители сляпо се доверяват на казаното от рекламните агенти.
Наръчник за поддръжка на тялото
Има само един начин да разберем какво е добро за тази сложна система, наречена „тяло“ – като се консултираме с нейния Творец. Обикновено производителят създава най-добрите наръчници за своите продукти. Производителите на коли винаги предлагат наръчници с указания как да се поддържа превозното средство във възможно най-добро състояние.
Когато Бог създал тялото Той дал и точни указания, включително за „горивото“ и поддръжката му. Чуйте този съвет, записан в Битие 1:29:
„Вижте, давам ви всяка семеносна трева, която е по лицето на цялата земя и всяко дърво, което има в себе си плод на семеносно дърво; те ще ви бъдат за храна“. Никой не е успял да подобри тази диета. Ядковите и зърнените храни, плодовете и зеленчуците все още се признават и от най-известните диетолози за възможно най-добрата храна.
Защо хората с такава неохота възприемат идеалната вегетарианска диета, създадена в началото на човешката история от един съвършен Бог за Неговите съвършени творения. Днес, макар че поради проклятието на греха тези тела са дегенерирали по сила и ръст, никакви доказателства или научни факти не могат да оспорят Божията мъдрост.
Забележете обаче как съвременните хора са се отклонили от простота на първоначалната диета. Днес чиниите ни са пълни с животински протеини, въглехидрати и тлъсти пасти. В началото Бог не разрешавал употребата на месо. Очевидно месото – и то само от определени животни – било позволено за храна след потопа, когато целият растителен свят бил унищожен. Бог дал следните указания на Ной: „Вземи си по седем от всички чисти животни, мъжки и женските им; а от нечистите животни по две, мъжки и женските им“ (Битие 7:2).
Не пропускайте този многозначителен факт – законът за чистите и нечистите животни е даден още в самото начало на човешката история. Някои предполагат, че само на евреите е било забранено да ядат нечисти животни. Съвсем не е така. По времето на Ной изобщо не е имало евреи и въпреки това е направено ясно разграничение. Защо в Ноевия ковчег били взети много повече чисти животни? Защото цялата растителност щяла да бъде унищожена от потопа и Бог за първи път щял да позволи на човека да яде месо. Но само чисто месо! Ако Ной и семейството му бяха яли от нечистите животни, тези видове биха изчезнали, защото имало само по едно мъжко и по едно женско, които да продължат рода. В Ноевия ковчег имало по седем двойки от чистите животни. Само те биха могли да бъдат използвани за храна, без видът да бъде заплашен от изчезване.
След като е съвсем очевидно, че според библейската книга „Битие“ животните са разделени на чисти и нечисти, как можем да ги разпознаваме? Бог не ни е оставил в неведение по този важен въпрос. В Левит 11:3-11 е определен точният критерий: „Измежду животните всяко, що има раздвоени копита и е с разцепени копита и преживя, него да ядете. Обаче от ония, които имат раздвоени копита, да не ядете следните: камилата, защото преживя, но няма раздвоени копита; тя е нечиста за вас; питомния заек, защото преживя, но няма раздвоени копита, той е нечист за вас; дивия заек, защото преживя, но няма раздвоени копита; той е нечист за вас; и свинята, защото има раздвоени копита и е с разцепени копита, но не преживя; тя е нечиста за вас… Измежду всичките, които са във водите, да ядете следните: всички във водите, които имат перки и люспи, в моретата и в реките, тях да ядете. А измежду всичко, което се движи във водите и измежду всяко одушевено животно, което е във водите, всички в моретата и в реките, които нямат перки и люспи, те са отвратителни за вас… от месото им да не ядете“.
Свинското е нечисто
Колко сме щастливи, че Този, Който ни е създал, е определил съвсем точно каква храна можем и каква не бива да ядем. Дори не винаги да сме в състояние да обясним защо някои са чисти, а други – нечисти, трябва да имаме доверие в нашия Творец, Който знае разликата и в голямата Си любов към нас ни е дал възможно най-доброто. Всички животни, които нямат раздвоено копито и не преживят, не трябва да бъдат използвани за храна.
Нима е чудно, че Сатана ни е дал влечение към храните, забранени от Бога? Нима е чудно, че има толкова много епидемии, когато се нарушават Божиите здравни закони? Свинското месо е пример за това, как апетитът е надделял над Божиите разумни ограничения. За разлика от недостатъчната информация, която имаме за някои други нечисти видове, можем да представим множество научни доказателства за огромната вреда от свинското месо.
Свинското съдържа микроскопични паразити, наречени трихинела, които проникват в храносмилателната система и причиняват трихинелоза. Правителствена комисия ни предупреди, че няма санитарен контрол, който да открива трихинелата, а според сп. „Рийдърсдайджест“ не е открито лекарство за тази болест.
В книгата „Опасността от свинското месо“ се представят следните факти за трихинелозата:
„Само едно блюдо, дори една-единствена хапка заразено месо може да убие, осакати или да причини доживотни болки на потърпевшия. Не съществува лек за тази ужасна болест. Без да съществува лекарство, което да ги спре, паразитите, подобни на червейчета, могат да проникнат в цялата мускулатура. Има само една алтернатива в зависимост от силата на инфекцията. Или настъпва смърт, или природата събира сили да обвие всеки отделен паразит, който макар и в латентно състояние, остава жив години наред. Не обвинявайте своя лекар. Най-доброто, което може да направи, е да подсили организма и да облекчи локалните симптоми“.
Трихинелозата може да симулира почти всяка друга болест. Болката в ръката или крака може да се дължи на артрит или ревматизъм, но също и на трихинелоза. Болката в гърба може да е свързана с жлъчния мехур, но е възможно да е и трихинелоза.
Д-р Самюъл Гулд, служител в здравната служба във Вашингтон, който направил обширни изследвания върху това заболяване, твърди, че средният американски потребител изяжда в живота си около 200 ястия от заразено свинско месо. Печатът „Държавна санитарна инспекция“ съвсем не означава, че месото е проверено за трихинелоза. Всяко парченце би трябвало да бъде изследвано с микроскоп, за да бъдем съвсем сигурни.
Здравната служба съветва потребителите да приготвят свинското месо на висока температура, за да убият червейчетата. Известно е обаче, че и умрелите червеи не са възможно най-добрата храна. Истината е, че Бог нарича свинското месо „нечисто“ и „отвратително“. Защо е толкова трудно за християните да повярват на Божията преценка, вместо на собствения си апетит?
Някои задават въпроса защо Бог е създал прасето, след като не трябва да се използва за храна? Отговорът е повече от ясен. Прасетата, както и лешоядите и хиените, се хранят с отпадъци и почистват земята от боклуците и мършата. Всички животни са създадени с някаква цел, но не всички могат да бъдат приети от човешкото тяло като храна. Може би не сме в състояние да разберем това с нашия разум, но едва ли можем да се усъмним в Божиите съвети.
Често се представя „доказателството“, че днес има много по-добра хигиена от времето, когато Бог е дал тези старозаветни закони, и сега свинското е подходящо за храна. Трудно е да повярваме, че през последните векове морските и земните животни са станали по-малко нечисти. В наше време има такова химическо замърсяване, че непрестанно се издават закони за екологията.
И ако не можем да се убедим с разума си, че нечистите животни са все още нечисти, имаме обясненията на Божието слово по този въпрос. Пророк Исая пише: „Защото, ето, Господ, ще дойде с огън и колесниците Му ще бъдат като вихрушка, за да излее гнева си с ярост и изобличението Си с огнени пламъци. Защото с огън и с ножа Си ще се съди Господ с всяка твар; и убитите от Господа ще бъдат много. Ония, които се освещават и очистват, за да отиват в градините след една ашера в средата, като ядат свинско месо и гнусотии, и мишки, те всички ще загинат, казва Господ“ (Исая 66:15-17).
В този текст се говори за второто идване на Исус. Очевидно е, че естеството на нечистите животни няма да се промени и те никога няма да станат годни за храна – чак до времето на Второто пришествие. Свинята е поставена в същата категория с мишките и „гнусотиите“ и Бог заявява, че хората, които ядат свинско „всички ще загинат“. Никой не може да се оправдае, че предупреждението е прекалено неясно, двусмислено и неразбираемо за хората.
Морски животни, неподходящи за храна
Трябва да запомним, че само рибите, които имат перки и люспи, се считат за „чисти“ според Левит 11 гл. Всички други са мерзост за Бога. Това изключва от трапезата ни всички стриди, скариди, раци, миди, змиорки, морски котки, омари и пр. И тук са забранени като храна животните, които се хранят с отпадъци и нечистотии.
Има ли някакво разумно научно обяснение, подкрепящо Божията преценка за този вид храна? Известно е, че животните с черупки, както и други водни твари, се хранят предимно с мърша и замърсители на морската вода. В сп. „Привеншън“ от септември 1972 г. бе публикувана интересна статия, озаглавена „Животните с черупки са мръсни и опасни“. Авторът нямаше желание да взема нечия страна, но все пак бе решен да каже истината по въпроса. Той писа следното:
„Те са сочни, вкусни и дори хранителни, но поради естеството на молюските и мръсотията на естествената им среда с чиста съвест можем да ви дадем съвет да избягвате животните с черупки, без значение колко примамливи и вкусни ви се струват.
Защо молюските са толкова опасни? Защото са десетки пъти по-нечисти от замърсените води, в които живеят. За съжаление те живеят и се размножават в широките устия на реките близо до морските брегове. Чрез тези устия се изхвърлят отпадъците от градовете, от сметищата и от селскостопанските замърсители. Животът им в замърсена среда е само единият аспект на опасността, фактът, че се хранят чрез филтрация, ги прави още по-опасни. Стридите, например, поради начина на приемане на храната, съдържат вируса на полиомелита в концентрация от 20 до 60 пъти по-голяма от тази в околната среда.
Никоя друга животинска храна, която се слага на вашата трапеза, не се сервира заедно с изпражненията. Точно такъв обаче е случаят с повечето морски животни. Те се сервират цели – заедно с цялата си отделителна система.“
Можете ли да си представите, че някои хора считат това за деликатес? Многократно е било регистрирано, че епидемиите от хепатит са причинени от консумация на морски животни. След като са се хранели с отпадъци, тези твари са били уловени и продадени за храна. Болестта се предава от човека на молюските и после отново се връща към него.
Още веднъж трябва да признаем любящата загриженост на един всесилен Бог за здравето и щастието на Неговото творение. Тези, които съзнателно нарушават Божествените закони, накрая ще понесат трагичните последици, причинени от непослушанието.
Проклятието на алкохола
Сега нека размислим как прославяме Бога чрез това, което пием или вдишваме в тялото. В Библията е казано: „Ядете ли, пиете ли, нещо ли вършите, всичко вършете за Божията слава“ (1Коринт. 10:31). Между любимите отрови, поглъщани от съвременния човек, никоя друга не е така унищожителна, както алкохола. Издиган като символ на добрия живот, алкохолът всъщност е най-тежката социална болест на цивилизацията. Нищо чудно, че Библията предупреждава ясно, че никой пияница няма да влезе в Божието царство.
В тези времена на компромиси повечето големи религиозни организации са променили отношението си към алкохола. От придържане към пълно въздържание те са достигнали до разбирането, че е допустимо умерено пиене. Можем ли да бъдем сигурни, че това е най-правилното отношение? Статистиките разкриват, че един от всеки десетима, които започват да пият, става алкохолик или има сериозни проблеми с алкохола.
Мнозина твърдят, че Библията подкрепя умереното пиене. Това твърдение се основава предимно на употребата на думата „вино“ в Свещеното писание. Препоръчваното от Библията вино обаче съвсем не е алкохолно. „Думата“ вино се използва не само за ферментирало, но и за неферментирало питие. Бог заявява: „Както думат, когато има мъст (В гръцкия оригинал и в английския превод на Библията с използвам изразът „ново вино“ – б.ред) в грозда: Не го повреждай, защото има благословия в него, така ще направя и Аз заради слугите Си“ (Исая 65:8).
„Новото вино“ в грозда е сокът на зърната. Това е единственият вид „вино“, за който се казва, че е одобрен от Бога. Няма никакво благословение в бутилката с ферментирала опияняваща отрова. Свещеното писание заявява: „Виното е присмивател и спиртното питие – крамолник; и който се увлича по тях, е неблагоразумен“ (Притчи 20:1). „Не гледай виното, че е червено, че показва цвета си в чашата, че се поглъща гладко, защото после то хапе като змия и жили като ехидна“ (Притчи 23:31,32).
Дали Христос действа противно на старозаветните писания, като превръща водата в алкохолно вино? Едва ли би направил нещо подобно. Той е почитал Божието слово. Виното, направено от Него, е било неферментирало. В наше време е известен физиологичният ефект на алкохола върху тялото. Изследователи са доказали, че опиянението е резултат от липсата на кислород в мозъка. Тази липса на кислород унищожава мозъчните клетки и в края на краищата влияе върху способността на мозъка да мисли. Нима Исус, Творецът на нашите тела, може да оправдае нещо, което би отслабило моралните устои, би намалило способността за вземане на решение и накрая би унищожило тялото – храм на Светия Дух? Никога. А какво можем да кажем за употребата на тютюн?
Никотинът – една от най-смъртоносните отрови
Могат да бъдат написани цели томове за обширните изследвания по въпроса за смъртоносния ефект на никотина. От времето на първата публикация по въпроса всяко следващо проучване е давало все по-нова и интересна информация. Никотинът е една от най-смъртоносните отрови, познати на човека. Милиони хора са умрели в резултат на нейния ужасяващ ефект. Като стеснява артериите, никотинът принуждава сърцето да се преуморява. Белите дробове стават подобни на решето от карцинома. Зародишът в утробата на майката се уврежда непоправимо. Едва ли има орган в човешкото тяло, който да избегне разрушителното въздействие на смъртоносната никотинова отрова.
Грях ли е да се пуши? Няма смисъл да се скрива истината от пациента. Всяко нещо, което осквернява святия телесен храм, е грях. Бог казва, че ще унищожи тези, които вършат това. Безсмислено е да омаловажаваме проблема. Пушенето е грях и никой християнин не би трябвало да съкращава живота си, като въвежда никотин в своето тяло.
Малко са тези, които биха се решили да поемат нищожни, дори микроскопични дози арсен или стрихнин. И все пак те употребяват нещо не по-малко смъртоносно. Цигареният катран постепенно покрива нежната обвивка на белите дробове, докато накрая настъпи смъртта. Това се нарича самоубийство. Морално неприемливо е да отнемаме Божията собственост и да нарушаваме плана Му за нашия живот.
А какво да кажем за пилеенето на пари за тютюн? Повечето пушачи (в САЩ) харчат по 50 долара на месец за това „удоволствие“. Докато се пенсионират сумата достига около 25 000 долара – достатъчни, за да им се гарантира добър доход, дори да не съществуваше системата от социални грижи. Но въпреки това мнозина от тези, които харчат пари за тютюн, в края на живота си нямат нито пени и зависят от милостта на роднини. Трагично, нали? Защо трябва да се чудим на Божиите думи: „Людете Ми загинаха от нямане знание“ (Осия 4:6). Колко по-добре би било просто да направим една хубава купчинка от 25 000 долара и да драснем клечка кибрит. Поне няма да сме използвали парите, за да погубим живота си.
Сега със сигурност можем да разберем, че е сериозно нещо да оскверняваме телата и умовете си, създадени за една определена духовна цел. Принципът на нашата отговорност пред Бога за начина, по който се отнасяме към телата си, е дълбоко заложен в Библията, но милиони хора в наше време се грижат за телата си само, за да избегнат пагубния ефект от занемареното физическо състояние. Истина е, че дори само здравият разум може да даде достатъчно силна мотивация за приемане на балансирана програма за хранене и упражнения.
Понякога логиката и дори научните доказателства влизат в конфликт с апетита, социалните навици и пристрастяването. Случаят с кофеина е един убедителен пример. Увеличава се броят на научните изследвания; които доказват, че той е жесток враг на здравето, мощен наркотик, водещ до пристрастяване, който е сграбчил милиони хора в порока на наркоманията. Мнозина намират, че е толкова трудно да се откажат от напитките с кофеин, колкото и от цигарите и алкохола. Счита се, че има разрушителен ефект върху сърцето, стомаха, нервната система и дори върху зародиша на бременните жени.
Кафеени пияници
Индексът „Мерк“ за наркотици изброява много кофеинови симптоми и твърди, че седем зрънца от този наркотик са лекарствена доза. Повечето напитки „Кола“, силният чай и кафето съдържат 1, 1.5 до 3 зрънца. Мнозина вземат на всяко ядене далеч повече от лекарствената доза. Това стимулира клетките да работят с много по голяма активност, отколкото Бог е предвидил за тях. Известен лекар описа ситуацията по следния начин: „Ние в Америка се превръщаме в нация от чаени и кафеени пияници“.
Колкото и невероятно да изглежда, в САЩ се консумират 2 750 000 000 паунда за кафе на година. Това прави средно по около 17 паунда на всеки мъж, жена и дете. Лекарите предупреждават болните от сърце или язва да изоставят кафето заедно с цигарите. Напоследък бе установено, че то е един от факторите за заболяване от рак. Това е едно от най-сериозните обвинения срещу него, възникнали в резултат на научните изследвания.
Силният чай, за разлика от кафето, има още една вредна съставка – таниновата киселина. Този силен химикал се използва за боядисване на кожени изделия. Лошият ефект на захарта в напитките с кофеин е сериозно основание да ги отстраним от нашата диета. Убийственото въздействие на рафинираната захар заплашва здравето на всеки редовен консуматор на безалкохолни напитки.
Нещо съвсем обикновено е да видим секретарки с цигара в едната ръка, чаша кафе в другата и бутилка Кока-кола на бюрото. Кой не е чувал постоянния им аргумент: „Ако не си изпия кафето (или Кока-колата), започва да ме боли глава“. Те казват истината. Кофеинът премахва главоболието, но същото може да бъде постигнато и с една десета от зрънце морфин. Чрез временния успокоителен ефект се намалява болката, но ежедневното „дрогиране“ на деликатните нервни окончания ги „раздрънква“ и човек започва да изпитва нужда от все по-големи дози.
Най-ужасяващото доказателство за тази робска зависимост можем да срещнем при бременните жени. Въпреки огромната по количество медицинска информация, доказваща вредата на алкохола, никотина и кофеина върху плода, бъдещите майки продължават да тъпчат с отрова себе си и неродените бебета. Можем да разберем жена, която желае да рискува живота и здравето си, като поглъща отровни вещества, но не можем да разберем как е възможно преднамерено да заплашва живота на своето дете.
Големият въпрос, разбира се, е как да се откажем от вредния навик. След като волята е била отслабена от години лош живот, как може човек да намери сили да устои на подтика към тези наркотични вещества? Повечето хора могат да намерят избавление само с помощта на външна сила. Първо, трябва да има решение за спиране – желание да се откажем от физическото удоволствие, свързано с този навик. Всички човешки сили трябва да се впрегнат в борбата. След това идва молитвата. Уповавайте на библейските обещания за пълна победа.
Не се опитвайте да оправдавате употребата на нещо, което е неприемливо от морална и физическа гледна точка. Просто няма да постигнете нищо. Все едно да режем на части опашката на кучето, за да направим рязането по-малко болезнено. Всъщност това само усложнява нещата. Навикът си е навик.
Някой може да възрази, че се опитваме да отнемем прекалено много. Човек може да се престарае във всичко. Прекалено много картофи или боб също могат да навредят на някого. Затова можем да дадем следната дефиниция за истинското въздържание. Пълно въздържане от вредни неща и умерена, разумна употреба на неща, които са добри. Мисля, че има здрав разум в подобно становище. В него се съдържа и добър религиозен принцип.

Отново се изправяме пред истината, че всички ние можем да прибавим години към живота си, просто като спазваме практичните, неостаряващи принципи, разкрити от нашия Творец в Библията. Вместо да мислим, че сме ощетени, трябва да се радваме, че Бог ни обича толкова много, че ни е дал тайните на дълголетието и щастието. Апостол Йоан пише: „Възлюбени, сега сме Божии чада и още не е станало явно какво ще бъдем; но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както е. И всеки, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист“ (1Йоаново 3:2,3).
Имате ли вярата и смелостта да приемете Божествените съвети, които могат да удължат живота ви и да ви донесат душевен мир? Приемете ги като начин на живеене, който ще ви подготви не само за този живот, но и за вечността.

Преведе от английски: Емануил Георгиев

По случай 3-ти март

3 март 2011 в 10:48 | Публикувано в Разни | има 1 коментар

Получих днес e-mail от п-р А. Грозев,  Първа евангелска баптистка църква – Варна със следното съдържание:

Г-жо Богдева,

Изпращам Ви статия по случай 3 ти март – Националния празник на България. Както ще видите ролята на българския протестантизъм в национално-освободителното движение е значително, но и същевременно малко позната от българската общественост. Вярвам че ще заслужи място във вашия блог, за да могат хората, които следят вашия блог да се се обогатят и разберат приноса на евангелските вярващи в осовобождението на България от Турско иго.

Желая ви хубав ден!

п-р А. Грозев

П.С. Аз не съм автора на тази статия! Просто я препращам.

Така е, съгласна съм с п-р А. Грозев – малко известните исторически  факти трябва да се популяризират. А ето и самата статия:

Ролята на българския протестантизъм в национално-освободителното движение (http://protestantstvo.com/read/791)

„Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.”
Посл. на св. ап. Яков 2:17

Раждането на първите български протестантски църкви съвпада по стечение на историческите обстоятелства с най-решителните моменти в борбата на българския народ за национално освобождение. Към 1870-те българският народ е постигнал забележително ниво на национална еманципация, изградил е мрежа от български просветни институциии е извоювал църковна независимост от Цариградската патриаршия. Във всички тези етапи на Възраждането основен противостоящ на българската кауза фактор се явяват религиозни и политически гръцки лидери. На преден план излиза необходимостта да се извоюва политическа свободаза българския народ от Османската империя.

За каузата на национално освобождение – куриери, командири, бойци
Изграждането на национална комитетска мрежа от Васил Левскиподготвя условията за избухването на общонационално българско въстание. Но залавянето и обесването на Васил Левски поставя начело на революционното движение личности със значително по-скромни качества от създателя на националната комитетска мрежа. След значителни организационни проблеми и множество провали българската национална революция избухва през април 1876 г. само в един от четирите революционни окръга. Тактиката на ръководството на въстанието е военните действия да продължат максимално дълго време и да предизвикат намесата на великите сили. Ръководителите на въстанието отлично си дават сметка за вълната от насилие, която ще предизвикат въстанието – погромът над българските селища от правителствените сили и башибозука са средството, което българските ръководители искат да използват за спечелването на Великите сили закаузата на българската политическа свобода.

В тези драматични събития българските евангелски християни се проявяват като общност, посветена да носи кръста на своя народ. Още при подготовката на въстанието книжарите, разнасящи протестантската книжнина в българските селища, са използвани от ръководството на революцията като куриери на комитетите. Като куриери на Вътрешната революционна организация служатбългарските евангелски проповедници Велико Петранов от Панагюрище, Н. Бояджиев и Н. Кочев от Пазарджишко, Благо Сарандов и Петър Мусевич от Македония и др. Иван Нейков е използван като личен куриер от Георги Бенковски, а В. Караиванов от Чирпан е дори арестуван по подозрение на турските власти, но е освободен след намесата на американските мисионери. Пазарджишкият евангелски християнин Стоян Ангелов отговаря за сигурната закрила при обиколките на лидерите на националното освободително движение Васил Левски и Георги Бенковски. Двамата се крият и нощуват редовно в гостилницата на Ангелов при обиколктие си из Южна България.

Хвърковатата чета и черешовите топове
Българските протестанти от въстаналите селища се включват във въстанието наравно с православните си сънародници. В селища със значимо евангелско присъствие като Церово и др. са съставени отделни клетвени листове за православните българи и за българите протестанти, бойци във въстаническите отряди. Българите протестанти от Церово съставят отделен взвод с войвода К. Телийски и помощник Никола Кочов. Основният боен отряд в Априлското въстание е т. нар. Хвърковата чета с командир Георги Бенковски. Командир-десетник на въстаническата кавалерия на Бенковски е Иван Чеширов, евангелски проповедник от църквата в Церово. Наред с Хвърковатата чета, друг символ на Априлското въстание е Черешовото топче. Проектът и изпълнението на това самобитно артилерийско изобретение е евангелският християнин от Панагюрище, майстор Стоил Финджиков. Самият той е високо ценен от ръководителите на революцията като патриот и стратег. На решителното историческо събрание на Оборище именно той е помолен да произнесе молитвата за благословение на делото за Освобождението на България. След Освобождението на България за своята революционна дейност Стоил Финджиков е награждаван с държавни ордени от българското правителство, а на мястото, където било разположено черешовото топче в Зли Дол е издигнат негов паметник.

Турция ще падне
Друг евангелски християнин – Петър Дойчев от Панагюрище активно участва в ръководството на бойните действия при Панагюрище и Стрелча. Като приближен на Панайот Волов и Георги Бенковски на него са възлагани важни разузнавателни мисии. След Освобождението Петър Дойчев завършва богословие в САЩ и е дългогодишен пастор на Евангелската църква в Чирпан. Любопитен факт е, че друг от символите на въстанието – цифровата формула “1876 – Туркия ке падне” е дело на евангелския християнин Петър Вежинов. Други двама протестанти от Панагюрище, Стефан Балабанов и Рад Манев, активно се включват в подпомагането на революцията. Първият обезпечава голямата част от въстаническите униформи, а Рад Манев като оръжеен майстор изработва оръжията за въстаниците.

Равнодушието на Великите сили
Въпреки отчаяната борба, въстанието в Панагюрския революционен окръг е задушено с ужасни кланета и опожарявания от правителствените сили и башибозушките отряди. Непосредствените ръководители на въстанието са елиминирани или се крият от непрестанните хайки за залавяне на оцелели въстаници. Официалните институции на Руската и Австро-Унгарската империислед първите ужасяващи сведения за въстанието дават инструкциина своите дипломатически представителства да не повдигат проблема за зверствата при потушаването на въстанието. Русия не желае ескалиране на напрежението с Османската империя и войната не влиза в плановете й на този етап. Съществува реална опасност ключовият момент от стратегията на водачите на българската революция – разгласяването на зверствата на турците из Европа да пропадне. Дългите години изнурителна и опасна подготовка, десетките хиляди избити, осакатени и изнасилени, десетките унищожени селища могат да се окажат напразни усилия и жертви, оставащи без последствия. В този драматичен момент решаваща роля изиграват верните приятели на българския народ – американските евангелски мисионери. В друга статия вече се изведе ролята на вестник “Зорница” за отразяване на Априлското въстание и работата на редакторите и мисионерите за българската кауза. Тук ще се спрем на другите събития довели до успешно постигане на целите на българската национална революция.

Въпреки обстоятелствата
Първите сведения до евангелския мисионер и съавтор на първия български превод на Библията д-р Алберт Лонг в Цариград са изпратени от православния свещеник в Пазарджик отец Тилев и от бъдещия министър- председател на България Иван Евстатиев Гешов от Пловдив. Последният използва за куриер основателя на Евангелското благотворително дружество Андрей Цанов. След като се консултира с директора на Робърт Колеж д-р Уошбърн, д-р Алберт Лонгпревежда писмата на английски език и ги предава с личен апел на британските и американските дипломатически лица в Цариград, с които е във връзка. Така се стига да първата публикация в британския “Дейли Нюз” на 23 юни 1876 г., изготвена от Едвин Пиърс, кореспондент на вестника в Цариград. Министър-председателят на Великобритания Дизраели омаловажава обаче новината и по всяка вероятност такива инструкции получава и британския посланик в Цариград Хенри Елиот. Консервативното правителство на Великобритания поддържа Турция.

Това обстоятелство не спира американците д-р Лонг и д-р Уошбърн – и те подготвятс воя, много по-подробна статия, която отново публикуват в “Дейли нюз”. Редакцията на друг британски вестник “Дейли мейл” изпраща своя кореспондент Джанюариъс Макгахан, американец по произход, на място да проучи случая. 32-годишният журналист има забележителен житейски и професионален път, той участва и в Руско-турската война по-късно – в боен отряд от доброволци се сражава за българската кауза, умира от тиф три месеца след подписването на Сан Стефанския договор. Разгласяването на зверствата спрямо българския народ на Острова от либералните среди и журналисти дава основание на либералната опозиция да принуди консервативния премиер Дизраели да назначи анкетна комисия от британското посолство. Но за неин ръководител Дизраели умишлено назначава най-младият и неопитен служител в посолството Уолтър Беринг, който същевременно има семейни и икономически връзки с турската държава.

Пробивът
Протестантските мисионери са наясно, че така сформираната комисия няма да даде обективна оценка на ситуацията и оказват натиск върху американския пълномощен министър в Цариград Мейнардда състави втора комисия, която да проучи нещата съвместно с Макгахан. Упоритото настояване на мисионерите пречупва колебанието на американския дипломат и генералният консул на САЩ Юджийн Скайлър се отправя на обиколка с Макгахан в опожарените територии. Групата е водена от секретаря на вестник “Зорница” и възпитаник на Робърт колеж Петър Димитров. Обиколката на Скайлър и Макгахан започва на 23 юли и продължава няколко седмици. Междувременно мисионерската станция в Пловдив изпраща Джеймс Кларк и пастор Никола Бояджиев в Батак, където те събират веществени доказателства, които представят на чуждестранните дипломати в Пловдив за клането извършено там. Джеймс Кларк е водач на Скайлър и Макгахан при посещението им в Батак. “Дейли мейл” започва да публикува разтърсващи репортажи на Макгахан и общественото мнение в Европа започва да оказва натиск върху правителствата на Великите сили за промяна на позицията спрямо Османската империя. Към групата на Скайлър и Макгахан се присъединява и руския консул в Одрин княз Цертелев. Османското правителство е принудено да издаде разрешително на групата за безпрепятствени анкети в териториите на въстаналите селища.Дописките на Макгахан печелят за българската кауза опозиционния лидер на Либералната партия Уилям Гладстоун, който оглавява натиска върху британското правителство за намеса в полза на страдащия български народ. На 6 септември 1876 г. той издава брошурата “Уроци по клане” във впечатляващия за времето си тираж от 40 000 броя. Либералът Уилям Гладстоун е авторът за идеята за конференция на Великите сили в Цариград, с която да наложат на Османското правителство освобождаването на българския народ.

Резултатът
Разгласяването на погрома над българския народ довежда до вълна от благотворителност сред английската общественост.За няколко седмици лейди Стандфорд успява да набере огромната за времето си сума от 29 000 ангийски лири, с които подпомага 59 пострадали селища. Впоследствие пастор Иван Тонджоров основава болница в Пловдив с нови средства, събрани за целта от лейди Стандфорд. За тази й дейност поетът Иван Вазов и посвещава стиховете:
Всички що от мраз треперят
Що гладуват, що търпят,
Ти направи да намерят
В тебе майка, твоя път

Значителни суми набира и мисионерът Джеймс Кларк, с които успява да подпомогне над 25 000 българи от пострадалите селища. Той обича силно и искрено България и българите, владее отлично български език, пише и проповядва на него – и завещава да бъде погребан в България след смъртта си.

В резултат натискът във всички европейски страни довежда до свикването на Цариградската посланическа конференция, която постановява създаването на две български автономни области, обхващащи почти всички територии, на които се е развила българската нация. Неизпълнението на решенията на конференцията довеждат само месеци по-късно до Руско-турската Освободителна война, в която конфликтите между европейските Велики сили за първи път не осуетяват настъплението на руската армия.

Априлското въстание представлява връхна точка в борбата на българския народ за национално освобождение. В тази борба българските протестанти се проявяват като безрезервно предани накаузата за политическа свобода на България. Ключов момент за успеха на стратегията на въстанието е разгласяването на събитията, свързани с положението на българския народ от въстаналите земи, което осъществяват протестантите. Правителствата на Великите сили постигат договорка, събитията около въстанието да не бъдат разгласявани, но именно тук действията на евангелските християни, посветени на българския народ, променят хода на историята. С делата си в онези драматични месеци, в една несигурна и трудна обстановка американските мисионери доказват, че не е възможно да бъде отделено изповядването на истината за вечното спасение в християнската вяра от защитата на истината за случващото се в живота на народи, общества и отделния човек.

Съобщение от Тончев – Радио Отзвук, Флорида, САЩ

27 февруари 2011 в 7:23 | Публикувано в Разни | Вашият коментар

Вицепремиерът Дянков ще има лично посещение на Радио Отзвук, на 3 Март – от където ще отговаря на въпроси на българи по света. –
http://www.otzvuk.com/OTZVUK.htm
Ако някой има въпрос, на линка по долу има информация как да се зададе. Моля изпратете съобщението до българи, с които имате връзка.
Това е единствен опит на правителсво да достига до българите по света (не като ескурзия)

Тончев, Радио Отзвук

Фискални правила

6 април 2010 в 18:35 | Публикувано в Разни | Вашият коментар
Етикети: , ,

Една публикация, която ме впечатли и мисля, че си струва да бъде споделена – Фискални правила (теория, практика и варианти за България) от Ивайло Николов.

Жената…

7 март 2010 в 10:03 | Публикувано в Разни | има 1 коментар

Жената на работа

***

***

***

Жената вкъщи

Вместо коледна картичка

11 декември 2009 в 16:21 | Публикувано в Разни, Споделям | 4 Коментари
Етикети: , , , , ,

Получих следното поздравление:

Мили роднини и приятели,
Наскоро си припомнихме една мила рождествена история, която бяхме чели или чули някъде. Решихме, че тя представлява красива и трогателна приказка, която може да замести станалите вече доста банални коледни картички. С нея изпращаме нашият Рождествен поздрав до децата от неделните училища, до техните родители и специално на нашите племеници във Варна. Честито Рождество Христово!     Б. и Б.

А ето и самия разказ:

EДНА МАЛКА КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

Децата от едно неделно училище се готвели да посрещнат рождествения празник с  пиеска, пресъздаваща историята за раждането на Исус Христос. Учителите раздали ролите и репетициите започнали. Всеки малък артист се стараел да даде всичко от себе си. Всички искали да участват. Искал и Томи. Той бил едро, добро момче, но имал сериозно затруднение да запомня репликите си. Опитвали го на различни роли, но резултатът бил винаги един и същ. Не можел да научи думите си, колкото и малко да били те. Тогава решили да му дадат ролята на гостилничаря от Витлеем. Репликата му била само от две думи „Няма място”. Накрая всички изглеждало да е на ред.
Дошла Бъдни вечер. Църквата била пълна с хора. Децата се вълнували. Завесата се вдигнала и пиеската започнала. Мария и Йосиф бавно се приближавали към страноприемницата и търсили място, къде да пренощуват. „Може ли да преспим тук?” – запитал Йосиф. Томи се изпъчил и казал: ”Няма място!”. Йосиф започнал да се моли: „Ама виж, човече, ние идваме чак от Назарет в Галилея и сме капнали от умора”. Томи, който непрекъснато в себе си си повтарял репликата, отново изтърсил: „Няма място”. Тогава Йосиф продължил да го моли7 „Виж, жена ми е бременна. Ще имаме дете. Къде да отидем в тази мрачна нощ?” Отговорът отново бил „Няма място”. Отчаяни Йосиф и Мария си тръгнали да си отиват. Тогава внезапно доброто сърце на Томи проговорило и той, вече извън сценария извикал през сълзи: „Стойте, не си тръгвайте, елате у нас. Там е топло и мама е сготвила хубаво ядене. Елате, елате у нас! У нас има място”.
Има ли място за бебето Исус в твоя живот? Сега е време, заедно с Томи да Го поканиш в твоето сърце”

Едно благословено Рождество Христово ви желаят от сърце

Бони и Божидар Игови
Канзас Сити, Рождество 2009 г

Мен ми хареса, надявам се и на други също да се хареса тази идея, както и коледната приказка…

БОГ И БРЪСНАРЯТ

1 октомври 2009 в 17:02 | Публикувано в :), И пак разни..., Разни, Споделям | 4 Коментари
неподстриган

неподстриган

Един човек влязъл в бръснарницата, както обикновено правел, за да го избръснат и подстрижат. Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог. Бръснарят казал:
– Каквото и да ми говорят, аз не вярвам, че съществува Бог.
– Защо? – попитал го клиентът.
– Та, нали това и така е ясно! Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш, че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, защо има толкова много болни хора? От къде са безпризорните деца? Ако Той наистина съществуваше, не би имало нито страдания, нито болка и войни. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това.
Клиентът се замислил за миг, но решил да си премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата, той видял на улицата рошав и необръснат човек (като че ли не се е подстригвал цяла вечност – толкова бил рошав). Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря:
– Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари!
– Как така? – учудил се бръснарят. – А нима аз не влизам в сметката? Аз съм бръснар!
– Не! – възкликнал клиентът. – Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата.
– Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто хората не идват при мен.

– Точно в това е работата! – потвърдил клиентът. – И аз казвам същото: Бог има! Просто хората не Го търсят и не отиват при Него. Ето защо има в света толкова много болка и страдания. (от бюлетина на I ЕБЦ: http://bulletin.ometeo.net/ebc/bulletin-I-ebc/e-BRO/B10-2009.pdf)

Едно предизвестие от 2002 г. за световната финансова криза

22 август 2009 в 15:49 | Публикувано в Разни | има 1 коментар

Стопански системи и фалитът на Енрон (фолклор)

Феодализъм:
Имате две крави. Феодалът взима част от млякото.
Фашизъм:
Имате две крави. Държавата взима и двете, наема ви да се грижите за тях и ви продава млякото.
Утопичен комунизъм:
Имате две крави. Съседите ви помагат да се грижите за кравите и си поделяте млякото.
Комунизъм на практика:
Имате две крави. Вие трябва да се грижите за тях, но държавата взима цялото мляко.
Тоталитаризъм:
Имате две крави. Държавата взима и двете и отрича, че те изобщо са съществували. Млякото е забранено със закон.
Южноамериканска демокрация:
Имате две крави. Държавата взима и двете, а вас праща в армията.
Европейска демокрация:
Имате две крави. Европейската комисия решава кои регламенти за хранене и доене трябва да се прилагат. Ако такива не съществуват, комисията създава нови. Плащат ви да не доите кравите. В някакъв момент правителството взима и двете крави, застрелва едната, издоява другата и излива млякото в канавката. След това изисква от вас да попълните отчет за липсващите крави.
Капитализъм /утопичен 🙂
Имате две крави. Продавате едната и купувате бик. Стадото се разраства и икономиката просперира. Продавате ги и се пенсионирате със спечеленото.
Рисковият капитализъм на Енрон:
Имате две крави. Продавате три от тях на вашата публично търгувана компания, като използвате акредитив, отворен от зет ви в банката, после правите замяна на дълг срещу собственост със свързана обща оферта и си връщате всички четири крави обратно, с данъчна преференция за пет крави. Правата върху млякото от шестте крави се прехвърлят с посредник на компания на Каймановите острови, притежавана тайно от мажоритарния акционер, който продава правата върху всичките седем крави обратно на вашата публично търгувана компания. Годишният доклад отчита, че компанията притежава осем крави, с опция върху още една.

Публикувано в електронен бюлетин „Преглед на стопанската политика“ – издание на Институт за пазарна икономика (И.П.И.)     http://www.ime-bg.org/

Колкото повече държавата „планира“, толкова по-трудно става планирането от страна на отделния човек. (Фридрих фон Хайек)

Доброволен избор

3 юли 2009 в 21:07 | Публикувано в Разни | Вашият коментар
Етикети: ,

В неделя са изборите, в неделя ще избираме – за следващите 4 години!

Попаднах днес на един разказ,… за едни избори за 4 години… малко е абстрактен, обаче… и има доста за четене. Но не мога да го конспектирам – всичко казано е важно, а изводите всеки би могъл да си направи сам. Никому няма да натрапвам изводите, които аз си правя от този прочит – само ще подчертая конкретните текстове, в които се говори за избор и ще вмъкна бележки. Толкова ми е познато всичко, описано в този разказ! И не ми е никак  трудно да правя сравнения с познатата ми от близкото минало социална и икономическа действителност, която до голяма степен обяснява и сегашната (действителност).

Намерих го на сайта на Media Times Review (март’2009), цитирам го дословно:

[…]

Ами, имаше нещо, което се случи в промишления комбинат, където работих двадесет години. Беше, когато старецът почина и нещата поеха наследниците му. Бяха трима – двама сина и дъщеря – и представиха нов план за управление на предприятието. Позволиха ни също да го гласуваме и всички – почти всички – гласуваха „за“. Не знаехме. Мислехме го за добър. Не! И това не е вярно. Смятахме, че от нас се очаква да го мислим за добър. Планът беше, всеки в заводите на комбинaта да работи според способностите си, но да му се плаща според потребностите. […]

Гласувахме за оня план на голямо събрание, на което присъствахме всички – шестте хиляди души, работещи в комбинaта. Наследниците на Старнес произнесоха дълги речи за плана и не ни беше много ясно, но никой не попита нищо. Никой от нас не знаеше как точно ще заработи плана, но всеки си мислеше, че другият до него знае. А ако някой е имал съмнения, се е почувствал гузен и си е държал устата затворена – защото те намекнаха, че ако някой се противопоставя на плана, то той има сърце на детеубиец и не е достоен човек. Казаха ни, че планът ще осъществи благороден идеал. Е, откъде можехме да предполагаме другояче? Не бяхме ли го слушали през целия си живот – от нашите родители, учители, министри, във всеки вестник, който някога бяхме прочели, във всеки филм и всяка публична реч? Не бяха ли ни казвали винаги, че това е честно и справедливо? Е, добре, може и да има някакво извинение за това, което направихме на събранието. Независимо от всичко гласувахме за плана – и това, което получихме, ще да ни е било писано така. Вижте, госпожо, ние сме един вид белязани, тези от нас, които преживяхме четирите години на този план в заводите на „Туентиът сенчъри“. Какво ли трябва да представлява адът? Злото – абсолютното, разголено, подхилкващо се зло, нали? Ами, това е, което видяхме и помогнахме да се направи – и мисля, че сме прокълнати, всеки един от нас, и може би никога няма да получим прошка. […]

Знаете ли как работеше този план и какво стори на хората? Това е като да се мъчиш да наливаш вода в резервоар с тръба на дъното, през която тя изтича по-бързо, отколкото ти наливаш, а всяка донесена кофа, разширява тръбата с няколко сантиметра, и колкото по-усърдно работиш, толкова повече се изисква от теб, и ти издържаш да вадиш с въже кофите по четиридесет часа седмично, после по четиридесет и осем, после по петдесет и шест – за вечерята на съседа, за операцията на жена му, за дребната шарка на детето му, за инвалидната количка на майка му, за риза на вуйчо му, за образованието на племенника му, за бебето в съседната къща, за още нероденото бебе, за всички навсякъде около теб, за всичко, което им се полага да получат – от пелените до зъбните протези, а на теб ти се полага да работиш от изгрев до залез, месец след месец, година след година, без да си видял защо си се бъхтил, без да съзираш занапред нищо друго освен чуждите развлечения, през целия си живот, без надежда, без край. […]

*** Често си мислех някога, че пълним една каца без дъно…

От всеки – според способностите му, на всеки – според потребностите му.

*** Това беше идеологията на нашето „най-хуманно“ и „прогресивно“ общество…

[…]

Ние всички сме едно голямо семейство, ни казваха, всички заедно участваме в това. Но не всички издържаха да работят с ацетиленова горелка по десет часа на ден – заедно, нито пък получаваха болки в стомаха заедно. Каква е нечията способност и коя от нечиите потребности стоеше на първо място? Когато всичко е в една обща паница, не можеш да оставиш който и да е сам да решава какви са собствените му нужди, нали така? Сториш ли го, той може да заяви, че се нуждае от яхта, и щом чувствата му са всичко, по което се съди, би могъл дори да го докаже. Защо не? Ако не е правилно аз да притежавам кола, докато от работа не стигна до болничното легло, заработвайки кола за всеки безделник и гол дивак по света, защо да не може той да си поиска от мен и яхта, щом още имам способността да не съм припаднал? Не? Не можел? Тогава защо може да иска аз да си пия кафето без сметана, докато дневната му не бъде преизмазана? […]

Добре, де… Ами, нали все пак беше решено, че никой няма право сам да оценява собствените си нужди и способности. Гласувахме за това. Да, госпожо, гласувахме за това два пъти годишно на открито събрание. Как другояче можеше да се направи? Интересува ли Ви какво се случваше на такова събрание? Трябваше ни само едно събрание, за да открием, че сме се превърнали в просяци – скапани, хленчещи, подсмърчащи просяци, всички ние, защото никой не можеше да си поиска надницата като своя заслужена заплата, той нямаше права и заплата, трудът му не му принадлежеше, той принадлежеше на „семейството“ и то не му дължеше нищо в замяна, а единствените претенции, които имаше, бяха неговите „потребности“ – затова трябваше да проси публично, за да получи подпомагане за нуждите си, като някакъв гаден муфтаджия, изброявайки всичките си тревоги и мъки чак до закърпените си гащи и настинките на жена си, с надеждата, че „семейството“ ще му подхвърли милостиня. Трябваше да изтъква страданията си, защото именно страданията, а не работата, бяха станали нещото, което се цени – така че всичко се превърна в надпревара между шест хиляди просяци, всеки претендиращ, че неговата нужда е по-страшна от тази на брат му. Как другояче можеше да се направи? Можете ли да отгатнете какво се случи, какъв вид хора си кротуваха, обзети от срам, и какъв вид се измъкнаха с джакпота?

Но това не беше всичко. На същото събрание открихме и нещо друго. През това първо полугодие производството на заводите беше спаднало с 40 процента, затова беше решено, че някой не е допринасял „според способностите“. Кой? Как можеш да кажеш? „Семейството“ гласува и за това. Гласуваха кои са най-добрите хора и им беше присъдено да работят извънредно всяка вечер през следващите 6 месеца. Извънреден труд без заплащане – защото не ти се плаща по договореност, не ти се плаща и според труда, а единствено според нуждите ти.

Трябва ли да Ви казвам какво се случи след това и в какви същества започнахме да се превръщаме, всички ние, които преди това носихме в себе си човешкото? Каквато и способност да имахме, започнахме да я крием, да забавяме темпото и да дебнем като ястреби дали не работим по-бързо или по-добре от някой наш събрат. Какво друго можехме да сторим, щом знаехме, че дадем ли всичко от себе си за „семейството“, ще получим не благодарности или награди, а наказание? Знаехме, че за всеки гадняр, съсипал партида двигатели и вкарал компанията в разноски – било от небрежност, нали нямаше нужда да се старае, било заради пълна некомпетентност – ще трябва да плащаме ние със своите нощи и своите неделни дни. Затова полагахме всички усилия да не ни бива.

*** Имаше един виц: „Ако сбърка стругаря – стругарят сам отговаря, ако сбъркат отговорни другари – отговарят всички стругари“

Имаше едно младо момче, което в самото начало беше изпълнено с възторг от благородния идеал, лъчезарно хлапе без образование, но с чудесна глава на раменете си. През първата година измисли технология, която можеше да икономиса хиляди човекочаса. Даде я на „семейството“, не поиска нищо за нея, не че можеше да се иска нещо, но за него това си беше в реда на нещата. Каза, че било в името на идеала. Но когато се озова гласуван за един от най-способните и му бяха присъдени нощни смени, защото не получавахме достатъчно от него; той престана да си блъска главата и започна да си затваря устата. Можете да се обзаложите, че през втората година не го осениха никакви идеи.

Какво беше онова, което винаги ни казваха за жестоката конкуренция в преследването на печалба, където всеки се надпреварва да е по-полезен от колегата си? Жестока, нали? Добре де, да бяха видели какво е, когато всички трябваше да се конкурираме кой да свърши работата възможно най-лошо. Няма по-сигурен начин да съсипете човек от това да го докарате до положение, в което стремежът му е да не свърши нищо по най-добрия възможен начин; състояние, в което ден след ден се бори да работи лошо. Това ще го довърши по-бързо от пиенето, от бездействието или ако си изкарва прехраната с въоръжени грабежи. Но на нас тогава не ни оставаше нищо друго, освен да се преструваме на напълно непригодни. Обвинението, от което се бояхме най-много, беше да не бъдем заподозрени в някаква способност. Способността беше нещо като наложена ипотека, която никога не можеш да изплатиш. А и заради какво да работим? Знаеш си, че минималната оскъдна надница ще ти бъде дадена във всеки случай, работил или не – наричаше се „дажба за жилище и изхранване“, – а над това подаяние нямаш шанс да получиш нищо, колкото и усърдно да опитваш. Не можеше да разчиташ да си купиш нов костюм догодина – можеха да ти дадат „дажба за облекло“, а можеше и да не ти дадат, съобразно това дали някой не си е счупил крака, не се нуждае от операция или не е народил още бебета. А ако няма достатъчно пари за нов костюм за всеки, тогава и ти не можеш да получиш за себе си.

Имаше един мъж, който цял живот беше работил здраво, защото винаги беше искал да изучи сина си в университет. E, момчето завърши гимназия през втората година от плана, но „семейството“ не даде на бащата никаква „дажба“ за университета. Казаха, че синът му не може да отиде да следва, докато няма достатъчно за може да бъде изпратен да следва синът на всеки – и че първо трябва да изучим всички деца на всеки в гимназията, а дори и за това нямахме достатъчно. Бащата почина на следващата година при сбиване с ножове в бара, сби се с някого без особена причина – такива сбивания бяха започнали да се случват между нас постоянно.

Освен това имаше един възрастен човечец, вдовец без семейство, който си имаше хоби: грамофонни плочи. Струва ми се, това беше всичко, което някога бе получил от живота. В старото време понякога гладуваше, за да си купи някоя нова плача с класическа музика. Е, добре, не му дадоха никаква „дажба“ за плочи – било „личен лукс“. Но на същото събрание беше гласувано на Мили Буш, нечия дъщеря, обикновено, грозновато, осемгодишно дете, да се отпуснат чифт златни шини за изкривените й зъби – това било „медицинска нужда“, защото психологът на персонала бил заявил, че бедното момиче щяло да получи комплекс за малоценност, ако зъбите й не бъдат изправени. Заради всичко това възрастният човечец, който обичаше музиката, се пропи. Една нощ, залитайки по улицата, зърнал Мили Буш, размахал юмруци и й избил зъбите. Всичките до един.

Пиенето, разбира се, беше онова, с което всички се захващахме – повече или по-малко. Не питайте как намирахме пари за него. Когато всички свестни развлечения са забранени, има винаги начини да си доставиш от гадните. Няма да разбиеш бакалницата по тъмно и няма да пребъркваш джобовете на колегите си, за да си купиш класически симфонии или риболовни такъми, но ако искаш да си набавиш смрадлива пиячка и да забравиш – тогава го правиш. Риболовни такъми? Ловджийски пушки? Фотоапарати? Хобита? „Дажба за забавление“ нямаше за никого. „Забавленията“ бяха първото нещо, което премахнаха. Нали се очаква да те е срам да се противопоставиш, когато някой поиска да се откажеш от нещо, ако това нещо ти доставя удоволствие? Дори нашите „тютюневи дажби“ бяха орязани до два пакета цигари на месец – защото, както ни казаха, парите трябвало да отидат във фонда за мляко за бебетата. Бебетата бяха единственото нещо, чието производство не спадаше, а се повиши и продължаваше да расте – предполагам, че защото хората нямаше какво друго да правят, а и защото нямаше нужда от предпазливост – бебето не беше бреме за тях, а за „семейството“. Фактически, най-удобният начин да получиш повишение и да отдъхнеш за кратко, беше „бебешката дажба“. Или това, или някакво сериозно заболяване.

Много бързо разбрахме до къде ще се докарат нещата. Всеки, който се опиташе да играе почтено, сам се лишаваше от всичко. Той загубваше вкус към удоволствията, изпитваше голяма неохота да пуши за пет пари тютюн или да дъвче дъвка, защото се безпокоеше, че някой друг се нуждае повече от тези дребни пари. Срамуваше се заради всяка изядена хапка, чудейки се чии изнурителни нощи на извънредна работа са платили за нея, знаейки, че храната не е негова по право, отчаяно желаейки той да бъде измамения, вместо да мами, да бъде по-скоро пияница, отколкото кръвопиец. Той не искаше да се задомява, не искаше да праща у дома помощ на роднини, не искаше да е в тежест на „семейството“. Освен това, ако му беше останало някакво чувство за отговорност, той не можеше да се задоми или да се реши да има деца; щом не можеше да прави планове за нищо, не можеше да обещава нищо, не можеше да разчита на нищо.

Затова пък некадърните и безотговорните гледаха на това като на атлетическо състезание. Отглеждаха деца, правеха бебе на всяко момиче, домъкваха от цялата страна всеки за нищо негоден роднина, който имаха, всяка неомъжена бременна сестра, за да получат допълнителна „дажба поради нетрудоспособност“, страдаха от повече болести, отколкото някой лекар би могъл да опровергае, съсипваха дрехите си, мебелите си, домовете си – какво значение имаше, по дяволите нали „семейството“ плащаше! Изнамериха повече начини да изпаднат „в нужда“, отколкото останалите от нас можеха дори да си представят – развиха специално умение за това и то беше единствената способност, която те имаха.

*** Познавам такива – те днес са най-приспособимите, най-конкурентоспособните (с усвоени от онова време способности да се изтъкват с едни гърди напред и най-близо до ресурсите за усвояване, полагаха им се, като нуждаещи се!)…

Бог да ни е на помощ, госпожо! Разбирате ли това, което ние разбрахме? Разбрахме, че ни е даден закон, по който да живеем, наричаха го морален закон, който наказва тези, които го спазват, за това, че го спазват. Колкото повече се стараеш да живееш според него, толкова повече страдаш; колкото повече го мамиш, толкова по-голяма награда получаваш.

Почтеността ти е като инструмент, оставен на произвола на чуждата непочтеност.

Почтените плащат, непочтените прибират.

Почтените губят, непочтените печелят.

Колко дълго може човек да остане добър под властта на такъв закон за доброто?

Бяхме група от доста порядъчни хора, когато всичко се започна. Нямаше много използвачи сред нас. Умеехме си работата и се гордеехме с нея, и работехме за най-доброто предприятие в страната, където старият Старнес не наемаше нещо друго освен цвета на работната сила в страната.

След първата година под управлението на новия план сред нас не беше останал нито един честен човек. Това беше злото, някакво ужасяващо пъклено зло, с което проповедниците те плашат, но никога не си смятал, че ще го срещнеш приживе.

Не защото планът даде кураж на няколко негодници, а защото превърна почтени хора в негодници и нищо друго не можеше да направи, а пък се наричаше морален идеал!

В името на какво се очакваше да ни се работи? В името на любовта ни към нашите братя? Какви братя? В името на скитниците, мародерите и крадците, които виждахме навсякъде около себе си?

А дали те мамеха или просто си бяха некадърни, дали беше неохота или неспособност – каква разлика имаше това за нас? Ако щяхме да сме зависими доживотно от нивото на тяхната непригодност, престорена или действителна, още колко дълго щяхме да си даваме зор? Нямаше начин да знаем какви са им способностите, не можехме да контролираме потребностите им – всичко на всичко знаехме, че сме товарни животни, които сляпо напрягат сетни сили в някакво място – наполовина болница, наполовина двор на кланица, някакво място, където всичко е движено единствено от нетрудоспособността, бедствията и болестите; бяхме като зверове, пратени там да оказват помощ, защото някой си е избрал да посочи, че нечия си потребност била някаква си.

Любов към нашите братя? Именно тогава за първи път в живота си се научихме да мразим братята си. Започнахме да ги мразим за всяка хапка, която преглъщат, за всяко дребно удоволствие, на което се радват, един – заради новата му риза, друг – заради новата шапка на жена му, заради екскурзията със семейството, заради боядисването на къщата – всяко едно нещо беше взето от нас, беше платено от нашите лишения, нашето отричане, нашето гладуване.

Започнахме да се шпионираме един друг, всеки с надеждата да хване другите в лъжа относно потребностите им и така да им отреже „дажбите“ на следващото събрание.

Започнаха да се появяват доносници, които осведомяха за хората, докладваха, ако някой в неделя е ял със семейството си контрабандна пуйка, най-вероятно платена чрез хазарт.

Започнахме да се месим в живота на другите. Провокирахме семейни разправии, за да бъдат изхвърлени нечии роднини. Видехме ли, че някой мъж е започнал сериозна връзка с момиче, правехме живота му ужасен. Разтрогнахме много годежи. Не искахме никой да се жени, не искахме да храним още гърла.

*** Така, така бяха нещата! Ето откъде идеха доносниците! Ето защо още се мразим, ето защо още си завиждаме едни други…

В по-предишните времена празнувахме, когато на някой му се роди бебе, давахме кой каквото може, за да му помогнем за сметката в болницата, ако се случеше в момента да е притеснен. А сега, ако се родеше бебе, по цели седмици не им говорехме на родителите. Бебетата бяха за нас онова, което са скакалците за фермерите. Навремето помагахме, ако някой имаше тежка болест в семейството. Сега – ами… ще ви разкажа само един случай. Става дума за майката на един човек, с който бяхме заедно от петдесет години. Тя беше симпатична стара дама, весела и проницателна, знаеше малките имена на всички ни и всички я обичахме – е, бяхме я обичали преди. Един ден тя се подхлъзна на стълбите към мазето, падна и си счупи бедрото. Знаехме какво означава това на нейната възраст. Лекарят на персонала каза, че трябвало да бъде изпратена в болницата в града за скъпо и много продължително лечение. Възрастната госпожа почина в нощта преди заминаването си за града. Не, не знам дали е била убита. Никой не каза такова нещо. Никой не би посмял да говори за това. Но знам, че аз – и никога няма да го забравя – аз също се бях хващал да желая смъртта й. Такива – да ни прости Господ – бяха братството ни, сигурността и изобилието, които се очакваше планът да ни осигури.

Имаше ли причина целият този ужас да бъде проповядван от някого? Имаше ли някой, който да извлича облага от това? Имаше. Наследниците на Старнес. Надявам се, няма да ми напомните, че те жертваха цяло състояние, за да ни прехвърлят предприятието като подарък.

*** Някъде към 1986, мисля че беше – „връчваха“ ни собствеността, за да я стопанисваме!… (разказваха ми как на общото събрание един работник вдигнал ръка и попитал: сега този струг мога ли да си го занеса вкъщи? ) … Юридически собственици след това станаха най-оправните, за да приберат печалбата (от продажбата)…

И ние бяхме подведени от това. Да, те ни дадоха комбинaта. Но те имаха изгода, госпожо, зависи каква е целта, която преследваш. А това, към което се стремяха наследниците на Старнес, не можеше да се купи с всичките пари на света. Парите са твърде чисти и невинни за такава нещо.

Ерик Старнес, най-младият, беше мекотело, на което не му стискаше да преследва каквато и да било цел въобще. Уреди си да го изберат с гласуване за директор на Отдела за връзки с обществеността, който не се занимаваше с нищо, като се изключи, че имаше персонал за невършенето на нищото, така че не му се налагаше да виси в офиса. Заплащането, което получаваше – е, не бих го нарекъл „заплащане“, на никого не се „плащаше“ – подаянието, което му беше гласувано, беше доста скромно – около 10 пъти повече от това, което аз вземах, а то не беше кой знае какво. На Ерик не му пукаше за парите – не знаеше какво да прави с тях.

*** И ние си избирахме директор по едно време, по Горбачово време, чувстваше се вече полъхът на задаващия се Вятър на промените…

Повечето време висеше при нас, парадирайки колко е дружелюбен и демократичен. Изглежда искаше да бъде обичан. Начинът, по който кръстосваше насам натам, трябваше да ни напомня, че той ни е дал предприятието. Не можехме да го търпим.

Джералд Старнес ни беше производствен директор. Така и не узнахме колко си присвоява – какво е било подаянието за него. Ще е нужен екип от счетоводители, за да го изчислят и екип от инженери, за да проследят как се е изливало – пряко и по заобиколен път – в офиса му. Никаква част не беше предназначена за него самия – всичко беше за разходите на компанията.

*** И до днес, знам, че има такива директори – в бившите социалистически, приватизирани предприятия, които все още по чудо не са фалирали – не знам, обаче как…

Джералд имаше три коли, четири секретарки, пет телефона и даваше приеми с шампанско и чер хайвер, каквито никой магнат в страната не можеше да се позволи, ако беше честен данъкоплатец. Той похарчи за една година повече пари, отколкото беше чистата печалба на баща му през последните две години от живота му. На една полица в офиса на Джералд видяхме натрупани петдесет кила списания – да, петдесет кила, измерихме ги, – пълни с истории за нашия комбинат и нашия благороден план, с огромни снимки на Джералд Старнес, наричан велик социален кръстоносец. Джералд обичаше да идва нощем в цеховете, в строго официално облекло, с лъскави, големи колкото 5-центова монета диаманти на копчетата за ръкавели и с пура, от която тръскаше пепел навсякъде. Всеки долнопробен самохвалко, който парадира единствено с парите си, е достатъчно неприятен – само че той не се стеснява, че парите са си негови, и можеш свободно да го зяпаш, колкото си искаш, макар че най-често не искаш. Но когато гадно копеле като Джералд Старнес прави представление и не спира да декламира, че не го е грижа за материалното богатство, че само служи на „семейството“, че цялото изобилие не е за него самия, а заради нас и за общото благо, защото се налагало да се пази престижа на компанията и на благородния план в очите на обществото – именно тогава се научаваш да мразиш такова същество, както не си мразил нищо човешко.

Но сестра му Айви беше още по-лоша. Тя наистина не се интересуваше от материалното богатство. Помощите, които получаваше, не бяха по-големи от нашите, ходеше с протрити ниски обувки и блузки-шемизетки – просто за да покаже колко е самоотвержена. Беше ни директор по разпределянето. Тя отговаряше за нашите потребности. Именно тя ни държеше за гушата. Разбира се, изискваше се разпределението да се решава чрез гласуване – какъвто е гласът на народа. Но когато гласът на народа представлява шест хиляди виещи гласа, които се опитват да вземат решение без критерий, без съгласуваност или основание, когато играта е без правила и всеки може да поиска какво ли не, но няма право на нищо, когато всеки има власт над живота на всички, но не и над своя собствен – тогава се оказва, както и всъщност стана, че гласът на народа е Айви Старнес.

Към края на втората година се отказахме от преструвките за „семейни събрания“ – в името на „производствената ефективност и икономията на време“ (едно събрание продължаваше десет дни) – и всички претенции за потребности просто се изпращаха в офиса на г-ца Старнес. Не, не се изпращаха. Трябваше да бъдат предадени лично на нея от всеки молител. После тя съставяше разпределителен списък, който ни прочиташе, за да го одобрим чрез гласуване на събрание, което продължаваше три четвърти час. Ние гласувахме одобрението. Дневният ред предвиждаше десетминутно обсъждане и възражения. Не правехме възражения. Вече си имахме обица на ухото. Никой не можеше да подели доходите от заводите между хиляди хора, без да разполага с някакво мерило за качествата им. Нейното мерило беше подлизурството. Самоотверженост ли? Навремето баща й, при всичките си пари, нямаше шанс да му се размине, ако говори с най-мизерния си чистач по начина, по който тя разговаряше с най-висококвалифицираните ни работници и жените им. Имаше светли очи, който изглеждаха безизразни, студени и бездушни. А ако някога сте искали да видите чистото зло, трябваше да видите как пробляскваха очите й, когато наблюдаваше някакъв работник, осмелил се да й възрази веднъж, който току-що беше чул името си в списъка на неполучаващите нищо като минимално подпомагане. И ако можехте да го видите, щяхте да разберете истинския мотив на всяко лице, което някога е прокламирало лозунга: „От всекиго според способностите, на всекиму според потребностите“.

Това е цялата тайна. Отначало не спирах да се чудя как е възможно образовани, културни, известни хора от целия свят да направят толкова голяма грешка и да проповядват за справедливо нещо наистина отвратително, когато петминутно замисляне щеше да им покаже какво ще стане, ако някой се опита да приложи на практика проповядваното от тях.

Сега знам, че не са го направили поради някаква заблуда. Грешки от такава величина никога не се допускат неволно. Ако хората се хванат на въдицата за някаква налудничава щуротия, а няма как да я накарат да проработи, нито пък имат разумно обяснение за избора си, то това е защото имат причина, която не искат да кажат. А и ние не бяхме толкова невинни, когато гласувахме за този план на първото събрание. Не го направихме просто защото сме повярвали на изтърканите сладки приказки, с които бяхме засипани. Имахме друга причина, но сладките приказки ни помогнаха да я скрием от съседите, пък и от себе си. Сладките приказки ни дадоха шанс да пробутаме за добродетел нещо, което са срамувахме да признаем пред себе си. Нямаше човек, който да не гласува с мисълта, че при така направена организация на нещата, той ще се добере до печалбата на по-способните от него. Нямаше човек, който да е достатъчно богат и умен, за да не смята, че някой друг е по-богат и по-умен и че този план му дава дял от богатството и ума на по-добрия от него. Но докато мислеше, че ще получи неприпечелени облаги от човека над себе си, той забравяше за човека под себе си, който също щеше да получи незаслужени облаги. Той забравяше за всички по-нискостоящи от него, които щяха да се втурнат да го изсмукват, точно както той се надяваше да изсмуква по-вишестоящите от него.

Работникът, комуто се нравеше идеята, че неговата потребност му дава правото на лимузина като на шефа му, забравяше, че всички скитници и просяци на земята ще дойдат да хленчат, че техните нужди им дават право на хладилник като неговия.

Това беше истинският ни мотив, когато гласувахме – такава е истината, но не ни се щеше да мислим за нея и колкото по-малко ни харесваше, толкова по-високо крещяхме за любовта си към общото благо.

*** От всеки втори човек у нас, може да се чуе, че той е „искрено“ загрижен за хората, които ровят в кофите с боклук и че има толкова много бедни хора у нас, но не говори за себе си – справя се някак си, но иска от „семейството“ (правителството/парламента/общината) да се погрижи за бедните (точно по същия начин, по същия модел!)…

Е, получихме, каквото поискахме. Но докато осъзнаем какво бяхме поискали, вече беше твърде късно. Бяхме хванати в капан и нямаше къде да отидем. Най-добрите сред нас напуснаха комбинaта още през първата седмица на плана. Загубихме най-добрите си инженери, началници, майстори и най-висококвалифицираните работници. Човекът със самоуважение не се оставя да го превърнат в дойна крава. Някой способни момчета се опитаха да търпят, но не беше за дълго. Продължавахме да губим хората си, те продължаваха да бягат от заводите като от чума – докато останаха само хората с потребности, но нямаше вече никой със способности.

*** В последните няколко години се заговори за недостиг квалифицирана работна сила и… липса на административен капацитет

А малцината от нас, които все още ставахме за нещо, но не напуснахме, го направихме, понеже бяхме свързани с комбинaта от твърде дълго. Преди никой никога не напускаше „Туентиът сенчъри“ и някак си не можехме да повярваме, че това време е безвъзвратно отминало. А не след дълго вече не можехме да напуснем, защото никой работодател нямаше да ни вземе – за което не мога да ги упреквам. Никой не искаше да има работа с нас по никакъв повод – нито една порядъчна личност или компания. Всички магазинчета, в които пазарувахме, започнаха бързо да се преместват извън Старнесвил – докато не остана нищо друго освен барове, комарджийски свърталища и мошеници, които ни продаваха боклуци на спекулативни цени. Подаянията, които получавахме, ставаха все по-малки, но жизнените разходи се качваха. Списъкът на нуждаещите се в комбинaта се удължаваше, но списъкът на неговите клиенти се свиваше. Имаше все по-малко и по-малко приходи за поделяне между все повече и повече хора.

Навремето се говореше, че търговската марка „Туентиът сенчъри“ върху двигателите е силна като знака за каратите върху златото. Не знам какво са си мислели наследниците на Старнес, ако въобще са мислили, но предполагам, че като всички съставители на социални планове, а и както диваците, са смятали, че търговската марка е вълшебен печат, който действа посредством нещо като магична сила и който ще ги поддържа богати, както беше поддържала баща им. Е, когато клиентите ни започнаха да забелязват, че никога не доставяме поръчката навреме и че всеки произведен двигател си има някакъв дефект – вълшебният печат започна да върши точно обратното: хората не приемаха и даром двигател с марката „Туентиът сенчъри“.

Стигнахме дотам, че единствените ни клиенти бяха хора, които никога не си плащаха сметките, а и нямаха намерение да ги платят.

***През социализма думата „клиент“ беше почти непозната – рядко се употребяваше!

Но Джералд Старнес, опиянен от собствената си популярност, стана надменен и обикаляше с вид на морално превъзходство, настоявайки бизнесмените да правят поръчки при нас, не защото нашите двигатели са добри, а защото имаме крещяща нужда от тези поръчки.

По това време вече всеки селски полуидиот можеше да види онова, което цели поколения професори се преструваха, че не забелязват. Каква полза можеше да има от нашата нужда за една електроцентрала, когато генераторите й спряха заради дефектните ни двигатели? Как можеше да е полезна на пациента, останал на операционната маса, когато електрическото осветление спря? Как можеше да е полезна на пътниците в самолета, когато двигателят му отказа във въздуха? И ако купуваха продукцията ни не заради качеството й, а заради нашата нужда, това ли е доброто, правилното, моралното нещо, което да направим за собственика на онази електроцентрала, за хирурга в онази болница или за производителя на онзи самолет?

И все пак това беше етичният закон, който професорите, лидерите и мислителите бяха искали да установят навсякъде по земята. Щом направи това в едно-едничко градче, където всички се познавахме, ще искаш ли да си помислиш какво би сторил в световен мащаб? Ще искаш ли да си представиш какво би било, ако трябва да живееш и да работиш, зависим от всяко бедствие и всеки уж болен симулант по цялото земно кълбо? Да работиш и винаги, когато някой някъде се издъни, ти да трябва да компенсираш.

Да работиш – без шанс да се издигнеш, а храната ти, дрехите ти, домът ти и развлеченията ти да зависят от всеки измамник, от всеки настанал глад, от всяка заразна епидемия – навсякъде по света.

Да работиш без шанс за допълнителна дажба, докато камбоджанците бъдат нахранени, а патагонците – изучени в колежи.

Да работиш за празен чек, държан от всяко новородено същество, от хора, които никога няма видиш, чиито потребности никога няма да узнаеш, чиито способности или лентяйство, или немарливост, или мошеничество няма как да опознаеш и за които нямаш право да питаш – просто да работиш, да работиш и да оставиш на Айвита и Джералдовци по света да решат чий стомах ще консумира усилията, мечтите и дните на твоя живот.

Да се приема това за етичен закон? Това – за морален идеал?

Е, опитахме го и ни беше за урок. Агонията ни продължи четири години от първото до последното събрание и завърши по единствения възможен начин – с фалит.

На последното ни събрание Айви Старнес се опита да се държи доста нагло. Направи едно кратко, злобно и хапливо изказване, че планът е пропаднал, защото останалата част от страната не го е приела, една-едничка общност не можела да успее, насред един егоистичен и алчен свят, и че планът бил благороден идеал, но човешката природа не била достатъчно добра за него.

Едно младо момче – същото, което беше наказано, че ни даде полезната си идея през първата година – стана и докато всички седяхме утихнали, закрачи право към Айви Старнес на трибуната. Нищо не каза. Заплю я в лицето. Това беше краят на благородния план и на „Туентиът сенчъри“.

***

Този разказ е озаглавен  „Oт всекиго според способностите, всекиму според потребностите“, автор е Айн Ранд, преводът е от Анелия Ерменкова.  Откъс е от романа „Атлас изправи рамене“, публикуван в сборника „За новия интелектуалец“, 2008

Media Times Review, месец март, 2009

Това все пак е класически пример. Със сигурност историята от разказа има давност поне 20-30 години. Днешните ситуации в бизнеса и общественото устройство са доста по-различни. В този разказ не се говори за новите технологии, за новите комуникации, за новите възможности…

Светът на XXI век е различен, но това не омаловажава този разказ – днес хората могат да бъдат по-информирани*, но и по-манипулирани, както и по-контролирани – въпрос на (информиран) избор!

–––––

*ако имаш свободата да се информираш, трябва да избереш – дали да положиш усилия (за да се информираш) или да се довериш другиму, който твърди, че се е информирал вече и иска да ти спести усилието

Следваща страница »

Create a free website or blog at WordPress.com.
Entries and коментари feeds.