От моята камбанария

Вместо коледна картичка

Получих следното поздравление:

Мили роднини и приятели,
Наскоро си припомнихме една мила рождествена история, която бяхме чели или чули някъде. Решихме, че тя представлява красива и трогателна приказка, която може да замести станалите вече доста банални коледни картички. С нея изпращаме нашият Рождествен поздрав до децата от неделните училища, до техните родители и специално на нашите племеници във Варна. Честито Рождество Христово!     Б. и Б.

А ето и самия разказ:

EДНА МАЛКА КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

Децата от едно неделно училище се готвели да посрещнат рождествения празник с  пиеска, пресъздаваща историята за раждането на Исус Христос. Учителите раздали ролите и репетициите започнали. Всеки малък артист се стараел да даде всичко от себе си. Всички искали да участват. Искал и Томи. Той бил едро, добро момче, но имал сериозно затруднение да запомня репликите си. Опитвали го на различни роли, но резултатът бил винаги един и същ. Не можел да научи думите си, колкото и малко да били те. Тогава решили да му дадат ролята на гостилничаря от Витлеем. Репликата му била само от две думи „Няма място”. Накрая всички изглеждало да е на ред.
Дошла Бъдни вечер. Църквата била пълна с хора. Децата се вълнували. Завесата се вдигнала и пиеската започнала. Мария и Йосиф бавно се приближавали към страноприемницата и търсили място, къде да пренощуват. „Може ли да преспим тук?” – запитал Йосиф. Томи се изпъчил и казал: ”Няма място!”. Йосиф започнал да се моли: „Ама виж, човече, ние идваме чак от Назарет в Галилея и сме капнали от умора”. Томи, който непрекъснато в себе си си повтарял репликата, отново изтърсил: „Няма място”. Тогава Йосиф продължил да го моли7 „Виж, жена ми е бременна. Ще имаме дете. Къде да отидем в тази мрачна нощ?” Отговорът отново бил „Няма място”. Отчаяни Йосиф и Мария си тръгнали да си отиват. Тогава внезапно доброто сърце на Томи проговорило и той, вече извън сценария извикал през сълзи: „Стойте, не си тръгвайте, елате у нас. Там е топло и мама е сготвила хубаво ядене. Елате, елате у нас! У нас има място”.
Има ли място за бебето Исус в твоя живот? Сега е време, заедно с Томи да Го поканиш в твоето сърце”

Едно благословено Рождество Христово ви желаят от сърце

Бони и Божидар Игови
Канзас Сити, Рождество 2009 г

Мен ми хареса, надявам се и на други също да се хареса тази идея, както и коледната приказка…

Мартин КАРБОВСКИ, Сбъркан електорат

Аз не бих могла така да го кажа, но Карбовски го е рекъл. Чух го вторник сутринта (30.6.2009) по радиото (в преглед на печата) и отидох да си купя вестник „Стандарт“. Вчера сканирах текста от вестника (с OCR) и го предоставям тук за всеки, който се интерисува и е пропуснал да го прочете:

Над западната част на страната вали, облаци и ниско атмосферно налягане. Над източната грее слънце, хората ходят на плаж. Напук на световното разделение у нас е обратното – изтокът е оптимист, западът е мрачен.

Живеем в две държави с два типа различни хора. Двете държави нямат нищо общо, дори географските посоки могат само да те объркат. Живеем там, където бедните са еуфорични за бъдещето си, а проспериращите сякаш знаят нещо повече за света и по този повод тъгуват.

В двете държави живеят два електората. Единият няма много-много на какво да се радва, но разполага с оръжието на масите – ентусиазъм.

Електорат, който обича вождовете си. Той така ги и нарича – любими вождове, а не лидери. Електорат като деца – имат бюлетина, имат образ, който ще ги спаси, имат лозунг, имат полуреволюционна организация, която ще сработи на 5 юли. Имат мотив – неразбираем мотив; но той ще ги закара на урните. Нямат други неща – бедни са, неуки са, търпеливи са. Нямат спомени какво е било на миналите избори. Нямат идея къде живеят – за тях Европа е неоткрит континент. Но при тях политическото послание е сработило – те са гласуващите с радост. Те са вярващи. Те притежават нещо, което модерният човек няма – имат нещо „за вярване“.

Те са цигани, пенсионери, мюсюлмани, хора, живеещи на село, хора, които имат визия за бъдещето, изразена в трибуквените им партии. Хора на традицията. Те знаят, че трябва да се гласува. Защо трябва?! Защото са дисциплинирани. Кой ги дисциплинира? Имагинерната вяра в нещо, което „така трябва“. Всички те приличат на българите от Възраждането. Или на днешни косовари.

Към тях може да добавим бившите военни. За тях още е останала идея за „родината“, за честта, за дълга – думи, които вече не се употребяват, немодерни са. Бившите военни са десетки хиляди – те са последните модерни хора, които все още имат нещо „за вярване“

Другата част от електората има пълни хладилници. В тях дълбоко е замразен един скепсис, който само умният човек може да събира упорито като отровни гъби, които са красиви, но не стават за нищо друго освен за събиране. Другата част от електората сигурно е повече, но се чувства фрустрирана по природа, защото живее, казва, в страната на селяните. А селяните винаги побеждавали. Другата част се нарича „модерна част от електората, градска част“. Някой е успял да й внуши, че нещата са непроменими, а ентусиазмът е за идиотите. Може и да е така, но ако ентусиазмът е за идиотите, то означава, че идиотите управляват. А това не отговаря на логиката. Идиотите ги управляват.

Другата част от електората е по-богата, но по-недоволна. Иска нещо, не вярва в нищо. Тя просперира и твърди, че просперира въпреки политическата ситуация. Но не знае как да я промени. Не вярва в нищо. Политическото безбожие я владее. Сакън, някой да каже, че трябва да се вярва в нещо – веднага тази част на електората се затваря в черупката си, която нарича фейсбук.

Би трябвало да е обратното – бедните да са недоволни и да искат да променят системата, а проспериращите да са доволни и да искат да я задържат. Но у нас е обратното на обратното, което не ни връща в нормална ситуация.

Бедните селяни, пенсионери, цигани и турци са доволни от лидерите си, а надутият гражданин използва това, че е на почивка в Барбадос, за да протестира срещу политическата класа у нас. Пиклив протест, и скъп. Долу политиците, горе Барбадос, викат богатите у нас (е, относително богатите). Не щем Барбадос, искаме си политиците, викат хората, за които Барбадос е анимационен филм от детството. Щура работа. И неясна.

Ненормално е статуквото да се подкрепя от най-прецаканите в държавата. Циганите, дето не са видели столевка, пенсионерите, дето не са срещали луканка на масата си, и турците, които не могат да си продадат тютюна.

Ненормално е в същото време хората с възможности и бизнес да са така отвратени от политиката и толкова недоволни от политкласата, че да си ритат Бентлито от ярост, щото нямало за кого да гласуват.

Електорат с обърната резба. Или с изхабена такава.

Над западната част от страната продължава да вали. В източната грее слънце.

Един пенсионер влязъл във фейсбук и не могъл да излезе. Сбъркана работа.

И аз така мисля – сбръкан електорат!

Схемата на Карбовски, обаче е твърде контрастна, за да е по-експресивен, предполагам. Защото себе си не мога да причисля нито към едната, нито към другата категория, а вероятно това е така и за мнозина други…

Но по повод на тази статия – сетих се и за Добри Жотев:

Препис върху принтерна хартия от средата на 70-те год. на XX век

*Бележка: Ако кликнете върху изображенията на ръкописа ще се озовете на сайт за сатиричната поезия на Добри Жотев и ще може да прочетете биографията му (възможно е да се наложи и encoding в зависимост от браузъра, за да се чете правилно кирилицата:).

Моят православен молитвеник

Преди много години (непосредствено след падането на режима на Тодор Живков, респ. на Берлинската стена) бях много любопитна за промените, идещи от свободния свят (най-вече Западна Европа и Северна Америка), от който години наред  бяхме изолирани (през епохата на социализма). От „другарки и другари“ се превръщахме в „госпожици, госпожи и господа“. Държавните, социалистически предприятия се превръщаха (приватизираха) в частни компании. От заклети атеисти се превръщахме в, ужким, вярващи, а не суеверни хора (не минаваше без водосвет нито една новосъздаваща се търговска компания, например)…

Тогава синът ми, ученик все още, подари на мен, на сестра ми и на майка ми по един Православен молитвеник за Коледа*. С недоверие и лека насмешка разтворих малката книжка, подтикната от безграничното си любопитство, при все, че съм порастнала като типичен представител на атеистичното поколение, възпитано в духа на антирелигиозна пропаганда под лозунга „Религията е опиум за народите“ (Енгелс).**

Още тогава много силно впечатление ми направи уводната част на Православния молитвеник – малка книжка с твърди корици, джобен формат. Хареса ми и я пъхнах в дамската си чанта, и оттогава редовно я нося със себе си, макар и да забравям често за нея.

Преди няколко години, когато „Тайната“ и „Великата тайна на водата“ достигнаха и до мене, неволно направих паралел, абстрахирайки се от конкретните думи (на изказа), с които е описано едно и също, по същество, послание (да го нарека така, защото за друга подходяща дума не се сещам).

Цитирам дословно увода на моя православен молитвеник:

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА МОЛИТВАТА
Биват минути, когато в душата на човека е мрачно и тежко, когато страстите растат, когато съдбата ни угнетява и сме готови да изречем най-горчиви проклятия върху всичкия си минал живот… Тогава трябва да се молим!
Биват минути, когато жива радост закипява неочаквано и в миг овладява нашето същество. Когато земният свят ни се вижда като небесен рай и ни се иска всичко да прегърнем, всичко да обикнем… Тогава трябва да се молим.
И човекът се моли в тези изключителни моменти през живота, моли се искрено, горещо, макар понякога и без думи.
Свята, вдъхновена е такава молитва: това е близка беседа, разговор с Бога. Така се е молил Христос.
Силата на молитвата е в нейната естественост и истинност! Нека погледнем наоколо си.
Животът на природата си върви по своя път. Природата изглежда да не се интересува от човешките радости и скърби. Тя негласно страда, негласно се радва и живее в хармония и хубости.
Нека ние, царете на природата, се вгледаме по-внимателно в живота, що кипи в нея.
Едва се съмва и първите лъчи на слънцето проблясват над хоризонта, росните капки, като живи брилянти, блестят в тревите и полските цветя. Тихо шумят листата в гората и се любуват на себе си в огледалните води на събудената река… Започва животът на деня.
И тревите, и цветята, и гората светло, радостно се усмихват към небето! Това е молитвата на растенията. Тя е безмълвна, чиста и безгрешна.
Минават часовете. Звуковете на въздушния живот се събуждат в храсталаците и полетата. Зачуруликват птиците. Пъргавата рибка несмело изскача от водните дълбочини и като оставя вълнисти кръгове върху речната повърхност, пак се устремява в родната стихия: изплува, като че ли само за да погледне към небето и да приветствува утрото.
Събудила се е живата твар. Първата песен и първият вик са към Бога! Първият поглед е към небето! Това е молитвата на животните.
Най-късно от всички се събужда човекът. Той благославя утрото с обръщение към Твореца на света и Го проси с молитва да освети предстоящия му труд през настъпилия ден.
Човекът съзнава защо се моли. Разумът и сърцето му раждат неговата молитва. Вярата и любовта звучат в нея. Благодарността и надеждата я сгряват. Така се моли човекът.
Приятелю християнин! Живееш ли ти без молитва? Ставаш ли заран и се залавяш с работата си, без да коленичиш и да просиш Божието благословение за през деня? Лягаш ли си вечер, без да благодариш на Бога за благодеянията Му, които си приел през деня? Ако живееш така, ти не си готов за ненадейния час. Ако живееш без молитва, ти си без вяра – нямаш религия, нито даже като езичник. Не ти трябва много време, за да разбереш, че не си християнин, че не си на път към небето.
Но може би ти не оставаш без молитва. Може би понякога се молиш, когато си позамислен или си в нещастие, или в страх, а друг път не се молиш. Или може би се молиш всеки ден, но повтаряш молитвените думи без да се молиш от сърце или без да имаш искрено желание за нещата, за които се молиш.
Ако е това твоето състояние, то ти не си много по-добре от човека, който живее съвсем без молитва.
И ако в душата и сърцето ти не стане голямо изменение чрез благодатта и силата на Светия Дух, ти никога няма да стигнеш до онова блажено място, което Бог е приготвил за ония, които Го обичат!
Но какво нещо е молитвата изобщо?
Да речем, че ти си баща или майка, и твоето чедо иска нещо от тебе. То дохожда при тебе и изказва желанието си и ти се моли да му дадеш това, що иска. Молитва е да се молиш на Бога, твоя небесен Отец, както чедото ти се моли на тебе, земния му баща или майка. Молитва е да изкажем на Бога нуждите си и да Му се молим да ги удовлетвори.
Още нека речем, че ти си беден и имаш съсед богат, който може да ти помогне. Отиваш при този свой съсед и му изказваш всичката си нужда и му се молиш за помощ. Така също трябва да се молиш на Бога. всесилния Цар на небето и на земята, както на богатия си съсед. Молитва ще рече да изкажем на Бога всичките си душевни и телесни грижи и скърби и да Му се молим за помощ и избавление. Молитвата е искрен и свят разговор с Бога.
Нужно ли ти е нещо, моли се Богу и Той ще ти даде всичко. Не ти ли стига нещо, проси от Него и Той няма да ти откаже. Грехове ли те безпокоят, кажи Му: „Господи, аз съм грешник!“ и грехът няма да те безпокои. Тъга ли те измъчва, обърни се към Бога: „Господи, тъга ме измъчва!“ и ще ти стане по-леко. Някой път не знаеш какво и що да правиш. Издигни ума си към Него и Той ще ти каже какво и що да правиш.
Изобщо за всичко се моли на Бога, всичко искай, каквото не ти достига, каквото ти е нужно, което силно желаеш, макар дори и да ти се вижда, че е невъзможно Бог да изпълни желанието ти. За Бога няма нищо невъзможно! И по-добре е да се молим на всеблагия и всемогъщ Бог, отколкото без полза да се измъчваме, да се безпокоим, да се ядосваме и да роптаем.
Без молитва не могат да бъдат дълготрайни никакъв съюз, никаква любов, колкото гореща и искрена да е тя в началото. Обичаят за обща семейна молитва утвърждава и закрепва християнския дом.
Руши ли се благополучието на някой дом, изчезва ли в него единомислието и дружелюбието, това е знак, че там е занемарена домашната молитва – обединителната сила за човешките души и сърца.
Всекидневната молитва значи всекидневно присьствие на високия Гост, Защитника и Покровителя на дома. Това присъствие на високия Гост може би няма да премахне всички изпитания и нещастия от човешката злоба, ала то, при всички удари на нещастието, ще предпазва дома от падение.
Който иска да се моли, както трябва, и молитвата му да е богоугодна, благотворна, полезна и спасителна, той трябва преди всичко да се приготви с несъмнена, силна вяра да си създаде такова настроение, което може да противостои на всякакви вътрешни и външни изпитания, пречки и смущения, съмнение и безверие през време на самата молитва.
Помни, че Бог през време на твоята молитва очаква утвърдителен отговор на въпроса, който Той вътрешно ти задава въпроса: „Чедо мое, вярваш ли, че Аз мога да направя това, за което Ме молиш?“ И ти трябва да отговориш от дълбочината на сърцето си: „Вярвам, Господи!“ И тогава ще бъде според вярата ти, стига тя да е жива с несъмнена надежда в Бога.
Изобщо, когато се молиш, казвай в себе си твърдо и уверено: „Господ е всичко за мене – сам аз нищо не мога да сторя. Той е моята сила!“
За да събудиш в себе си бодрост по време на молитва и особено когато те налегне духовна и телесна слабост и дрямка, бързай да се запиташ вьтрешно: „С кого разговаряш, душа моя?“ И като си представиш подир това пред себе си Господа, започвай да се молиш по-усърдно. Тогава притъпеното ти внимание ще се изостри, умът и сърцето ти ще се просветлят и ти цял ще се съживиш.
Това ще рече живо да си представиш пред себе си Господа и да живееш в Негово присъствие!
Благий, щедрий многомилостивий и човеколюбивий Господи! Сподоби ни с божествения дар на светата молитва, която се излива от дълбочината на сърцето ни! Събери разсеяния ни ум, та всякога той да се стреми към Тебе, нашия Създател и Спасител. Съкруши разпалените стрели на лукавия, които ни откъсват от Тебе. Изгаси пламъка на помислите, който по-силно от огъня ни поглъща по време на молитва. Осени ни с благодатта на Твоя Пресвят Дух, та до свършека на нашия греховен живот Тебе, едничкия, да обичаме с цялото си сърце, с цялата си душа и мисъл, и с цялата си сила. А в часа, когато се разлъчва душата от тялото, о, Пресладкий Иисусе, приеми в Твоите ръце духа ни и помени нас в Твоето царство. Амин!

А ето и цитат от „Тайната“:

… творческият процес се състои от три стъпки:
ПЪРВАТА СТЪПКА Е ДА ПОИСКАТЕ КАКВОТО ЖЕЛАЕТЕ. Няма нужда да използвате думи. Всъщност, Вселената не слуша вашите думи. Вселената реагира на вашата МИСЪЛ. Какво е вашето истинско желание? Седнете и го напишете на лист хартия. Напишете го в сегашно време. Можете да започнете като напишете: „Толкова съм щастлив и благодарен…” И тогава обяснете какъв бихте искали да бъде животът ви. Във всяка област. Това е много забавно. Все едно Вселената е каталог, а вие прелиствате страниците му и решавате: „Бих искал да преживея това, искам този продукт, а също искам да бъда с ето такъв човек.” Просто отправяте поръчката си към Вселената. Наистина, толкова е лесно!
ВТОРАТА СТЪПКА Е ОТГОВОРЪТ. Отговор на това, което искате. И това не е ваша работа във физическия смисъл. Вселената ще извърши тази стъпка вместо вас. Всички природни сили отговарят на мислите, които задействате. „Желанието ви е заповед за мен.” И Вселената ще започне да се пренарежда, за да го осъществи за вас. Повечето от нас не смеят да си позволят да си поискат това, което наистина желаят, защото не могат да видят как точно може да стане това.
Ако направите кратко проучване, ще ви стане ясно, че всеки, който е постигал нещо, не е знаел как точно ще го направи. Той само е знаел, че ще го направи! Не ви трябва да знаете как ще се осъществи вашето желание. Не е необходимо да знаете как ще се пренареди Вселената. Не знаете как, но ще си покаже. Вие ще намерите начин, вие ще привлечете събитието. Тогава нашите приятели казват: „Нещо е объркано и не върви, защото знам, че си искам нещата, а те не се появяват.” А ние казваме: „Вие искате, изпълнявате първата стъпка, няма как да не го правите. И Вселената ви отговаря всеки път, без изключение. Но има и още една трета стъпка, която трябва да разберете.”
ТРЕТАТА СТЪПКА Е ПРИЕМАНЕТО! Това значи да се настроите да приемете това, което сте поискали. Когато сте настроени да приемете това, което искате, вие се чувствате прекрасно. Това е ентусиазъм. Това е радост, това е признателност, това е страст. Но, когато чувствате отчаяние, или страх, или гняв, това са силни показатели, че не сте в хармония с това, което искате. И така, когато започнете да осъзнавате, че вашето вътрешно чувство е всичко, и започнете да насочвате мислите си според това, как се чувствате от тях, малко по малко ще можете да откриете чувството, свързано с това, което искате! Тогава ще бъдете в хармония с това, което искате, ще заживеете с него и то ще трябва да се появи в живота ви. И когато превърнете тази фантазия в реалност, вие ще сте в състояние да проявявате все по-добри фантазии… И това, приятели, се нарича ТВОРЧЕСТВО.

Приличат си! Не е случайно.

–––––––-

*Коледа беше възобновеният от стари времена празник, който през социализма само се споменаваше като народни традиции и обичаи от миналото, но и дума не ставаше за официално празнуване – ние вярвахме (бяхме манипулирани да вярваме), че сме модерни, прогресивни, съвременни хора, устремени към светло бъдеще, а не да вярваме в някакви си там попски или бабешки суеверия.

**При все това, обаче, ми беше известно (защото не беше тайна!), че велики учени като Алберт Айнщайн и Исак Нютон са били вярващи хора!… което винаги ме е респектирало и ме е карало да се съмнявам в атеистичната догма (досущ като религиозните такива!)

IMAGINE – 60%

Представете си, че ако онези 60% от българските гласоподаватели (ако не бяха толкова самодоволни и/или безразлични към собствената си съдба), нямайки реална алтернатива на предстоящите парламентарни избори, отвратени от все също случващото се (в нашата държава), внезапно решат да посегнат към бюлетина номер 12, като наказателен вот например, какво би се получило?

Нереалистична е моята представа, ама дали надеждите да се случи нещо ново (на политическата сцена), ако пак гласуваме за старите (добре познати лица), дали са по-реалистични?

Резултатите от евровота ясно сочат, че около 60% от имащите право на глас не желаят да го упражняват. Те или са доволни (от статуквото), или са безнадеждно примирени.

Доволни, според мене, са ония, които винаги намират начин (хора, връзки, пари, благинки) да се справят със всяка (по-скоро битова) ситуация, без оглед на каквито и да било скрупули – неведомо невинни! и задоволяващи се само с „онез трите работи“. Много са! Така ми изглежда.

Безнадеждно примирени, според мене, също са много на брой от гласоподавателите. Нямам представа защо, но повечето от личните ми познати са точно такива. Не искат и да чуят за гласуване, на което гледат като на вероломна намеса в личното им неприкосновено пространство. На какво всъщност се уповават, нямам идея. Може би има смисъл, до който аз с ограничения си ум не мога да достигна.

И в двата случая, според мене, става дума за доброволен избор на непълноценен човешки живот в зловредна заобикаляща среда (не само природна, а и социална). Защо, защо, защо?!

Аз, след като не мога да разбера логиката на безнадеждно примирените, приемам най-новото, най-свежо предложение с воля за промяна – зелените човечета, както ги нарече една симпатизантка, която все пак предпочете да подкрепи с гласа си по-печеливша партия.

Аз съм математичка по образование и знам да смятам. Не ме учете какво е процент, какво е изборна бариера и пр. Не ме манипулирайте, не ми обяснявайте, както БСП-то обяснява: „Ако гласуваш за Бойко, избираш Костов“ (и Сергей Станишев се гордее с тази реклама!). Мразете ме, щом искате!

Аз ще гласувам за ПП Зелените, защото сърцето и разумът ми това ме съветват. Ще се уповавам на себе си (и на Бог!), а не на която и да е партия или чудодейна сила.

Аз, Иванушка Глупака, с удоволствие отказах

Да откажа да свърша работа е едно от нещата, които наистина мразя, т. е. никак не обичам да отказвам работа, която мога да свърша. Никога не съм го правила досега, независимо от факта дали съм се уговорила за възнаграждение, което ме устройва или не. За мене работата е по-важна от парите, които ще ми платят за нея.  Има и други такива като мене, но не са много. Добре познавам също така и хората, които надушвайки подобна слабост, умеят добре да се възползват от нея. Този недостатък се корени в някогашните взаимоотношения в работата през епохата на социализма – все трябваше да им доказваме на горепоставените, че сме способни. А горепоставените никога нямаха нужда, на никого нищо да доказват, щом веднъж са се уредили (нямам идея как?!) да бъдат на по-високопоставено място (и съответно на по-висока заплата) – тогава нямаше (свободна) конкуренция, имаше социалистическо съревнование („честно и почтено“!)…

Та, по този начин, като редови човек от соц-епохата, не веднъж и дваж съм се оказвала в ролята на Иванушка Глупака. Писах преди време за една такава унизителна ситуация, в която се озовах, извършвайки услуга срещу доста скромно възнаграждение на някакви си хитреци, организационно подвизаващи се в по-горестоящо положение (от една жена, която сама се опитва да си изкарва хляба).

Звъни ми вчера същият онзи Представляващ, комуто се посвидяха седем лева да ми плати таксито, защото на крака му занесох тежките пакети, въпреки че подписахме договор, според който той трябваше да дойде да си ги вземе.

Пак иска услуга от мене  – сякаш съм забравила!? Без грам неудобство, без никакво извинение и без дори да спомене, че ми е длъжник фактически (и не за седем-тях-то лева, естествено), нахално ми заявява да отида в офиса му, за да ми връчи поръчката си. Как ли, пък, не?  Ни най-малко не завися от него – ама, по никакъв начин!

Просто му отказах: „не желая да работя с Вас!“.