… „Пиша на компютър“ :)))

Аз съм ‘една леля дето може да пише на компютър’…

Години наред се опитвам да се отърва от този си имидж, ама все не ми се удава. Пиша всичко, каквото ми дойде до главата: пиша текстове, пиша картинки, пиша колажи и фотографии (вкл. стари, олющени), пиша некролози и покани, визитки и диплянки, календари и календарчета, менюта и прайслисти, каталози и оферти, формуляри и флаери, пиша дипломни работи и курсови задачи, пиша проекти и книги (и ги тиражирам), пиша табла и табели (дори и билборд съм писала – от ПВЦ фолио), пиша имейли и факсове, пиша и сайтове, доколкото мога – с една дума пиша какво ли не – той компютърът всичко може… и откликват отвреме-навреме на обявите ми разни хора – клиенти, така да се каже…

Когато човек е на свободна практика (каквато фактически отдавна вече у нас има, но юридически не е ясно регламентирана) му се налага сам да си търси работа, за което честно си е направил регистрация и си плаща данъците, които макар и смешно малки затрудняват човека с плащането им, а данъчните (органи) след изтичане на ‘законоустановения срок’ почват да изпращат едни заплашителни писма за описване на ‘цялото имущество – движимо и недвижимо’ и т. н., и т. н…. сякаш ще се напълни държавната хазна с данъците от скромните ми доходи… не че съм против да си плащам данъците, но да ме броят наравне с множеството полуграмотни тарикати, които всячески се опитват да минат метър и успяват при това, ми е най-малкото обидно… да отделям от залъка си, за да осигуря рахатлък на един куп безделници и безхаберници – заплатаджии и връзкари, на които по никакъв начин не им се налага ни най-малко да си поразмърдат пипето… не е честно!

Та тия клиенти, много често се оказват едни изнудвачи, бих казала: „Че аз нали си плащам“, вика ми клиентът (дето винаги има право) и ми подхвърля едно левче, след като ме е занимавал цели два часа. „Туй не може ли така да е, онуй не може ли малко по-иначе“ – пита той и аз, за да му угодя се старая, изпипвам си работата – горда, че всичко мога както го иска клиентът… и той доволен, а накрая: „Е, какво толкова си свършила? Нали си плащам!“… Веднъж дори се случи един такъв доволен клиент да ми донесе краставици и домати от собствената си оранжерия, но пари не му се даваха – нямал, трябвало да плати осигуровките на дечицата си (а те, миличките, щели да ходят чак до южната граница да купуват автомобил), така че…

Е, не всички са такива, но повечето (които могат да похлопат на мойта порта) – са! Не мога да се справям с такава паплач (некадърна съм за това)! И разбира се, сама съм си виновна (единодушни са всички)! Не съм съгласна, но:

Когато камъкът удари яйцето – тежко на яйцето. Когато яйцето удари камъка – пак тежко на яйцето!

 Останалите – на пръсти се броят, пък ми стават приятели, и то добри приятели! Умни, добри и забавни, и щедри дори, макар и техните доходи да са твърде рехави…

Реклама