БОГ И БРЪСНАРЯТ

1 октомври 2009 в 17:02 | Публикувано в :), И пак разни..., Разни, Споделям | 4 Коментари
неподстриган

неподстриган

Един човек влязъл в бръснарницата, както обикновено правел, за да го избръснат и подстрижат. Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог. Бръснарят казал:
– Каквото и да ми говорят, аз не вярвам, че съществува Бог.
– Защо? – попитал го клиентът.
– Та, нали това и така е ясно! Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш, че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, защо има толкова много болни хора? От къде са безпризорните деца? Ако Той наистина съществуваше, не би имало нито страдания, нито болка и войни. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това.
Клиентът се замислил за миг, но решил да си премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата, той видял на улицата рошав и необръснат човек (като че ли не се е подстригвал цяла вечност – толкова бил рошав). Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря:
– Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари!
– Как така? – учудил се бръснарят. – А нима аз не влизам в сметката? Аз съм бръснар!
– Не! – възкликнал клиентът. – Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата.
– Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто хората не идват при мен.

– Точно в това е работата! – потвърдил клиентът. – И аз казвам същото: Бог има! Просто хората не Го търсят и не отиват при Него. Ето защо има в света толкова много болка и страдания. (от бюлетина на I ЕБЦ: http://bulletin.ometeo.net/ebc/bulletin-I-ebc/e-BRO/B10-2009.pdf)

Едно предизвестие от 2002 г. за световната финансова криза

22 август 2009 в 15:49 | Публикувано в Разни | има 1 коментар

Стопански системи и фалитът на Енрон (фолклор)

Феодализъм:
Имате две крави. Феодалът взима част от млякото.
Фашизъм:
Имате две крави. Държавата взима и двете, наема ви да се грижите за тях и ви продава млякото.
Утопичен комунизъм:
Имате две крави. Съседите ви помагат да се грижите за кравите и си поделяте млякото.
Комунизъм на практика:
Имате две крави. Вие трябва да се грижите за тях, но държавата взима цялото мляко.
Тоталитаризъм:
Имате две крави. Държавата взима и двете и отрича, че те изобщо са съществували. Млякото е забранено със закон.
Южноамериканска демокрация:
Имате две крави. Държавата взима и двете, а вас праща в армията.
Европейска демокрация:
Имате две крави. Европейската комисия решава кои регламенти за хранене и доене трябва да се прилагат. Ако такива не съществуват, комисията създава нови. Плащат ви да не доите кравите. В някакъв момент правителството взима и двете крави, застрелва едната, издоява другата и излива млякото в канавката. След това изисква от вас да попълните отчет за липсващите крави.
Капитализъм /утопичен 🙂
Имате две крави. Продавате едната и купувате бик. Стадото се разраства и икономиката просперира. Продавате ги и се пенсионирате със спечеленото.
Рисковият капитализъм на Енрон:
Имате две крави. Продавате три от тях на вашата публично търгувана компания, като използвате акредитив, отворен от зет ви в банката, после правите замяна на дълг срещу собственост със свързана обща оферта и си връщате всички четири крави обратно, с данъчна преференция за пет крави. Правата върху млякото от шестте крави се прехвърлят с посредник на компания на Каймановите острови, притежавана тайно от мажоритарния акционер, който продава правата върху всичките седем крави обратно на вашата публично търгувана компания. Годишният доклад отчита, че компанията притежава осем крави, с опция върху още една.

Публикувано в електронен бюлетин „Преглед на стопанската политика“ – издание на Институт за пазарна икономика (И.П.И.)     http://www.ime-bg.org/

Колкото повече държавата „планира“, толкова по-трудно става планирането от страна на отделния човек. (Фридрих фон Хайек)

Резултати от гласуването в моята секция, в моя град и общо за страната

7 юли 2009 в 18:34 | Публикувано в Констатирам | Вашият коментар
Етикети:

Резултати от гласуването в моята секция

http://rezultati.cik2009.bg/protocols/rik_03/sik_0602141.html

Извлечение от протокол на Секционната избирателна комисия в избирателна секция № 030602141 за избиране на народни представители на 5 юли 2009 г.

Брой на избирателите: 937

Брой на гласувалите избиратели: 615

Брой на недействителните гласове за мажоритарни кандидати: 13

Брой на действителните гласове за мажоритарни кандидати: 602

Брой на намерените в избирателните кутии бюлетини за кандидатски листи: 615

Брой на недействителните гласове за кандидатски листи: 8

Брой на действителните гласове за кандидатски листи: 607

Разпределение на действителните гласове по кандидатски листи

Резултати от гласуването в моя град, мажоритарен вот

http://rezultati.cik2009.bg/results/proportional/rik_03.html

ВАРНА Разпределение на действителните гласове по кандидати

Кандидат Партия за секцията за Варна
гласове %
1 Димитър Иванов Абаджиев „Ред, законност и справедливост“

11

8052 3.27%
2 Красен Кирилов Кралев ПП „ЛИДЕР“

20

7415 3.01%
3 Красимир Петров Петров ГЕРБ

208

93147 37.81%
4
5 Димитър Анастасов Карбов Партия АТАКА

52

31085 12.62%
6 Анелия Димитрова Клисарова КОАЛИЦИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ

152

43516 17.66%
7
8 Николай Василев Василев НДСВ

24

12886 5.23%
10 Велко Вълканов Иванов „БЪЛГАРСКАТА ЛЯВА КОАЛИЦИЯ“

1

515 0.21%
11
12 Мария Атанасова Христова ПП ЗЕЛЕНИТЕ

6

1315 0.53%
13
15
16 Христо Стоянов Костадинов ОБЕДИНЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПАТРИОТИ (ОБП)

0

328 0.13%
17 Дамян Илиев Тодоров Политическа партия „Национално движение за спасение на Отечеството“

0

121 0.05%
18 Искрен Генчев Станев Български Национален Съюз – НД

0

309 0.13%
19 Димитър Енчев Камбуров „Синята коалиция“

30

13170 5.35%
20
21 Валерия Пламенова Петрова

98

34514 14.01%

Резултати от гласуването за Варна и общо за страната, пропорционален вот

http://rezultati.cik2009.bg/results/proportional/index.html

ОБЩО Разпределение на действителните гласове по кандидатски листи

Партия

за ВАРНА

за страната

секцията

града

1

„Ред, законност и справедливост“

15

8104

3.09%

174563

4.13%

2

ПП „ЛИДЕР“

21

7461

2.85%

137684

3.26%

3

ГЕРБ

252

118111

45.06%

1677870

39.71%

4

ДПС „Движение за права и свободи“

8

23835

9.09%

610831

14.46%

5

Партия АТАКА

64

34524

13.17%

395656

9.36%

6

КОАЛИЦИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ

158

42275

16.13%

747849

17.70%

7

СЪЮЗ НА ПАТРИОТИЧНИТЕ СИЛИ „ЗАЩИТА“

2

279

0.11%

6426

0.15%

8

НДСВ

22

8808

3.36%

127340

3.01%

10

„БЪЛГАРСКАТА ЛЯВА КОАЛИЦИЯ“

0

313

0.12%

8858

0.21%

11

Партия на Либералната Алтернатива и Мира (ПЛАМ)

2852

0.07%

12

ПП ЗЕЛЕНИТЕ

8

1416

0.54%

21704

0.51%

13

„СОЦИАЛДЕМОКРАТИ“

0

243

0.09%

5085

0.12%

15

П.П. „ДРУГАТА БЪЛГАРИЯ“

2

105

0.04%

3472

0.08%

16 ОБЕДИНЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПАТРИОТИ (ОБП)

1

164

0.06%

2177

0.05%

17 Политическа партия „Национално движение за спасение на Отечеството“

0

78

0.03%

1874

0.04%

18 Български Национален Съюз – НД

0

279

0.11%

3908

0.09%

19 „Синята коалиция“

51

15530

5.93%

285418

6.76%

20 „За Родината – ДГИ-НЛ“

3

571

0.22%

11557

0.27%

Доброволен избор

3 юли 2009 в 21:07 | Публикувано в Разни | Вашият коментар
Етикети: ,

В неделя са изборите, в неделя ще избираме – за следващите 4 години!

Попаднах днес на един разказ,… за едни избори за 4 години… малко е абстрактен, обаче… и има доста за четене. Но не мога да го конспектирам – всичко казано е важно, а изводите всеки би могъл да си направи сам. Никому няма да натрапвам изводите, които аз си правя от този прочит – само ще подчертая конкретните текстове, в които се говори за избор и ще вмъкна бележки. Толкова ми е познато всичко, описано в този разказ! И не ми е никак  трудно да правя сравнения с познатата ми от близкото минало социална и икономическа действителност, която до голяма степен обяснява и сегашната (действителност).

Намерих го на сайта на Media Times Review (март’2009), цитирам го дословно:

[…]

Ами, имаше нещо, което се случи в промишления комбинат, където работих двадесет години. Беше, когато старецът почина и нещата поеха наследниците му. Бяха трима – двама сина и дъщеря – и представиха нов план за управление на предприятието. Позволиха ни също да го гласуваме и всички – почти всички – гласуваха „за“. Не знаехме. Мислехме го за добър. Не! И това не е вярно. Смятахме, че от нас се очаква да го мислим за добър. Планът беше, всеки в заводите на комбинaта да работи според способностите си, но да му се плаща според потребностите. […]

Гласувахме за оня план на голямо събрание, на което присъствахме всички – шестте хиляди души, работещи в комбинaта. Наследниците на Старнес произнесоха дълги речи за плана и не ни беше много ясно, но никой не попита нищо. Никой от нас не знаеше как точно ще заработи плана, но всеки си мислеше, че другият до него знае. А ако някой е имал съмнения, се е почувствал гузен и си е държал устата затворена – защото те намекнаха, че ако някой се противопоставя на плана, то той има сърце на детеубиец и не е достоен човек. Казаха ни, че планът ще осъществи благороден идеал. Е, откъде можехме да предполагаме другояче? Не бяхме ли го слушали през целия си живот – от нашите родители, учители, министри, във всеки вестник, който някога бяхме прочели, във всеки филм и всяка публична реч? Не бяха ли ни казвали винаги, че това е честно и справедливо? Е, добре, може и да има някакво извинение за това, което направихме на събранието. Независимо от всичко гласувахме за плана – и това, което получихме, ще да ни е било писано така. Вижте, госпожо, ние сме един вид белязани, тези от нас, които преживяхме четирите години на този план в заводите на „Туентиът сенчъри“. Какво ли трябва да представлява адът? Злото – абсолютното, разголено, подхилкващо се зло, нали? Ами, това е, което видяхме и помогнахме да се направи – и мисля, че сме прокълнати, всеки един от нас, и може би никога няма да получим прошка. […]

Знаете ли как работеше този план и какво стори на хората? Това е като да се мъчиш да наливаш вода в резервоар с тръба на дъното, през която тя изтича по-бързо, отколкото ти наливаш, а всяка донесена кофа, разширява тръбата с няколко сантиметра, и колкото по-усърдно работиш, толкова повече се изисква от теб, и ти издържаш да вадиш с въже кофите по четиридесет часа седмично, после по четиридесет и осем, после по петдесет и шест – за вечерята на съседа, за операцията на жена му, за дребната шарка на детето му, за инвалидната количка на майка му, за риза на вуйчо му, за образованието на племенника му, за бебето в съседната къща, за още нероденото бебе, за всички навсякъде около теб, за всичко, което им се полага да получат – от пелените до зъбните протези, а на теб ти се полага да работиш от изгрев до залез, месец след месец, година след година, без да си видял защо си се бъхтил, без да съзираш занапред нищо друго освен чуждите развлечения, през целия си живот, без надежда, без край. […]

*** Често си мислех някога, че пълним една каца без дъно…

От всеки – според способностите му, на всеки – според потребностите му.

*** Това беше идеологията на нашето „най-хуманно“ и „прогресивно“ общество…

[…]

Ние всички сме едно голямо семейство, ни казваха, всички заедно участваме в това. Но не всички издържаха да работят с ацетиленова горелка по десет часа на ден – заедно, нито пък получаваха болки в стомаха заедно. Каква е нечията способност и коя от нечиите потребности стоеше на първо място? Когато всичко е в една обща паница, не можеш да оставиш който и да е сам да решава какви са собствените му нужди, нали така? Сториш ли го, той може да заяви, че се нуждае от яхта, и щом чувствата му са всичко, по което се съди, би могъл дори да го докаже. Защо не? Ако не е правилно аз да притежавам кола, докато от работа не стигна до болничното легло, заработвайки кола за всеки безделник и гол дивак по света, защо да не може той да си поиска от мен и яхта, щом още имам способността да не съм припаднал? Не? Не можел? Тогава защо може да иска аз да си пия кафето без сметана, докато дневната му не бъде преизмазана? […]

Добре, де… Ами, нали все пак беше решено, че никой няма право сам да оценява собствените си нужди и способности. Гласувахме за това. Да, госпожо, гласувахме за това два пъти годишно на открито събрание. Как другояче можеше да се направи? Интересува ли Ви какво се случваше на такова събрание? Трябваше ни само едно събрание, за да открием, че сме се превърнали в просяци – скапани, хленчещи, подсмърчащи просяци, всички ние, защото никой не можеше да си поиска надницата като своя заслужена заплата, той нямаше права и заплата, трудът му не му принадлежеше, той принадлежеше на „семейството“ и то не му дължеше нищо в замяна, а единствените претенции, които имаше, бяха неговите „потребности“ – затова трябваше да проси публично, за да получи подпомагане за нуждите си, като някакъв гаден муфтаджия, изброявайки всичките си тревоги и мъки чак до закърпените си гащи и настинките на жена си, с надеждата, че „семейството“ ще му подхвърли милостиня. Трябваше да изтъква страданията си, защото именно страданията, а не работата, бяха станали нещото, което се цени – така че всичко се превърна в надпревара между шест хиляди просяци, всеки претендиращ, че неговата нужда е по-страшна от тази на брат му. Как другояче можеше да се направи? Можете ли да отгатнете какво се случи, какъв вид хора си кротуваха, обзети от срам, и какъв вид се измъкнаха с джакпота?

Но това не беше всичко. На същото събрание открихме и нещо друго. През това първо полугодие производството на заводите беше спаднало с 40 процента, затова беше решено, че някой не е допринасял „според способностите“. Кой? Как можеш да кажеш? „Семейството“ гласува и за това. Гласуваха кои са най-добрите хора и им беше присъдено да работят извънредно всяка вечер през следващите 6 месеца. Извънреден труд без заплащане – защото не ти се плаща по договореност, не ти се плаща и според труда, а единствено според нуждите ти.

Трябва ли да Ви казвам какво се случи след това и в какви същества започнахме да се превръщаме, всички ние, които преди това носихме в себе си човешкото? Каквато и способност да имахме, започнахме да я крием, да забавяме темпото и да дебнем като ястреби дали не работим по-бързо или по-добре от някой наш събрат. Какво друго можехме да сторим, щом знаехме, че дадем ли всичко от себе си за „семейството“, ще получим не благодарности или награди, а наказание? Знаехме, че за всеки гадняр, съсипал партида двигатели и вкарал компанията в разноски – било от небрежност, нали нямаше нужда да се старае, било заради пълна некомпетентност – ще трябва да плащаме ние със своите нощи и своите неделни дни. Затова полагахме всички усилия да не ни бива.

*** Имаше един виц: „Ако сбърка стругаря – стругарят сам отговаря, ако сбъркат отговорни другари – отговарят всички стругари“

Имаше едно младо момче, което в самото начало беше изпълнено с възторг от благородния идеал, лъчезарно хлапе без образование, но с чудесна глава на раменете си. През първата година измисли технология, която можеше да икономиса хиляди човекочаса. Даде я на „семейството“, не поиска нищо за нея, не че можеше да се иска нещо, но за него това си беше в реда на нещата. Каза, че било в името на идеала. Но когато се озова гласуван за един от най-способните и му бяха присъдени нощни смени, защото не получавахме достатъчно от него; той престана да си блъска главата и започна да си затваря устата. Можете да се обзаложите, че през втората година не го осениха никакви идеи.

Какво беше онова, което винаги ни казваха за жестоката конкуренция в преследването на печалба, където всеки се надпреварва да е по-полезен от колегата си? Жестока, нали? Добре де, да бяха видели какво е, когато всички трябваше да се конкурираме кой да свърши работата възможно най-лошо. Няма по-сигурен начин да съсипете човек от това да го докарате до положение, в което стремежът му е да не свърши нищо по най-добрия възможен начин; състояние, в което ден след ден се бори да работи лошо. Това ще го довърши по-бързо от пиенето, от бездействието или ако си изкарва прехраната с въоръжени грабежи. Но на нас тогава не ни оставаше нищо друго, освен да се преструваме на напълно непригодни. Обвинението, от което се бояхме най-много, беше да не бъдем заподозрени в някаква способност. Способността беше нещо като наложена ипотека, която никога не можеш да изплатиш. А и заради какво да работим? Знаеш си, че минималната оскъдна надница ще ти бъде дадена във всеки случай, работил или не – наричаше се „дажба за жилище и изхранване“, – а над това подаяние нямаш шанс да получиш нищо, колкото и усърдно да опитваш. Не можеше да разчиташ да си купиш нов костюм догодина – можеха да ти дадат „дажба за облекло“, а можеше и да не ти дадат, съобразно това дали някой не си е счупил крака, не се нуждае от операция или не е народил още бебета. А ако няма достатъчно пари за нов костюм за всеки, тогава и ти не можеш да получиш за себе си.

Имаше един мъж, който цял живот беше работил здраво, защото винаги беше искал да изучи сина си в университет. E, момчето завърши гимназия през втората година от плана, но „семейството“ не даде на бащата никаква „дажба“ за университета. Казаха, че синът му не може да отиде да следва, докато няма достатъчно за може да бъде изпратен да следва синът на всеки – и че първо трябва да изучим всички деца на всеки в гимназията, а дори и за това нямахме достатъчно. Бащата почина на следващата година при сбиване с ножове в бара, сби се с някого без особена причина – такива сбивания бяха започнали да се случват между нас постоянно.

Освен това имаше един възрастен човечец, вдовец без семейство, който си имаше хоби: грамофонни плочи. Струва ми се, това беше всичко, което някога бе получил от живота. В старото време понякога гладуваше, за да си купи някоя нова плача с класическа музика. Е, добре, не му дадоха никаква „дажба“ за плочи – било „личен лукс“. Но на същото събрание беше гласувано на Мили Буш, нечия дъщеря, обикновено, грозновато, осемгодишно дете, да се отпуснат чифт златни шини за изкривените й зъби – това било „медицинска нужда“, защото психологът на персонала бил заявил, че бедното момиче щяло да получи комплекс за малоценност, ако зъбите й не бъдат изправени. Заради всичко това възрастният човечец, който обичаше музиката, се пропи. Една нощ, залитайки по улицата, зърнал Мили Буш, размахал юмруци и й избил зъбите. Всичките до един.

Пиенето, разбира се, беше онова, с което всички се захващахме – повече или по-малко. Не питайте как намирахме пари за него. Когато всички свестни развлечения са забранени, има винаги начини да си доставиш от гадните. Няма да разбиеш бакалницата по тъмно и няма да пребъркваш джобовете на колегите си, за да си купиш класически симфонии или риболовни такъми, но ако искаш да си набавиш смрадлива пиячка и да забравиш – тогава го правиш. Риболовни такъми? Ловджийски пушки? Фотоапарати? Хобита? „Дажба за забавление“ нямаше за никого. „Забавленията“ бяха първото нещо, което премахнаха. Нали се очаква да те е срам да се противопоставиш, когато някой поиска да се откажеш от нещо, ако това нещо ти доставя удоволствие? Дори нашите „тютюневи дажби“ бяха орязани до два пакета цигари на месец – защото, както ни казаха, парите трябвало да отидат във фонда за мляко за бебетата. Бебетата бяха единственото нещо, чието производство не спадаше, а се повиши и продължаваше да расте – предполагам, че защото хората нямаше какво друго да правят, а и защото нямаше нужда от предпазливост – бебето не беше бреме за тях, а за „семейството“. Фактически, най-удобният начин да получиш повишение и да отдъхнеш за кратко, беше „бебешката дажба“. Или това, или някакво сериозно заболяване.

Много бързо разбрахме до къде ще се докарат нещата. Всеки, който се опиташе да играе почтено, сам се лишаваше от всичко. Той загубваше вкус към удоволствията, изпитваше голяма неохота да пуши за пет пари тютюн или да дъвче дъвка, защото се безпокоеше, че някой друг се нуждае повече от тези дребни пари. Срамуваше се заради всяка изядена хапка, чудейки се чии изнурителни нощи на извънредна работа са платили за нея, знаейки, че храната не е негова по право, отчаяно желаейки той да бъде измамения, вместо да мами, да бъде по-скоро пияница, отколкото кръвопиец. Той не искаше да се задомява, не искаше да праща у дома помощ на роднини, не искаше да е в тежест на „семейството“. Освен това, ако му беше останало някакво чувство за отговорност, той не можеше да се задоми или да се реши да има деца; щом не можеше да прави планове за нищо, не можеше да обещава нищо, не можеше да разчита на нищо.

Затова пък некадърните и безотговорните гледаха на това като на атлетическо състезание. Отглеждаха деца, правеха бебе на всяко момиче, домъкваха от цялата страна всеки за нищо негоден роднина, който имаха, всяка неомъжена бременна сестра, за да получат допълнителна „дажба поради нетрудоспособност“, страдаха от повече болести, отколкото някой лекар би могъл да опровергае, съсипваха дрехите си, мебелите си, домовете си – какво значение имаше, по дяволите нали „семейството“ плащаше! Изнамериха повече начини да изпаднат „в нужда“, отколкото останалите от нас можеха дори да си представят – развиха специално умение за това и то беше единствената способност, която те имаха.

*** Познавам такива – те днес са най-приспособимите, най-конкурентоспособните (с усвоени от онова време способности да се изтъкват с едни гърди напред и най-близо до ресурсите за усвояване, полагаха им се, като нуждаещи се!)…

Бог да ни е на помощ, госпожо! Разбирате ли това, което ние разбрахме? Разбрахме, че ни е даден закон, по който да живеем, наричаха го морален закон, който наказва тези, които го спазват, за това, че го спазват. Колкото повече се стараеш да живееш според него, толкова повече страдаш; колкото повече го мамиш, толкова по-голяма награда получаваш.

Почтеността ти е като инструмент, оставен на произвола на чуждата непочтеност.

Почтените плащат, непочтените прибират.

Почтените губят, непочтените печелят.

Колко дълго може човек да остане добър под властта на такъв закон за доброто?

Бяхме група от доста порядъчни хора, когато всичко се започна. Нямаше много използвачи сред нас. Умеехме си работата и се гордеехме с нея, и работехме за най-доброто предприятие в страната, където старият Старнес не наемаше нещо друго освен цвета на работната сила в страната.

След първата година под управлението на новия план сред нас не беше останал нито един честен човек. Това беше злото, някакво ужасяващо пъклено зло, с което проповедниците те плашат, но никога не си смятал, че ще го срещнеш приживе.

Не защото планът даде кураж на няколко негодници, а защото превърна почтени хора в негодници и нищо друго не можеше да направи, а пък се наричаше морален идеал!

В името на какво се очакваше да ни се работи? В името на любовта ни към нашите братя? Какви братя? В името на скитниците, мародерите и крадците, които виждахме навсякъде около себе си?

А дали те мамеха или просто си бяха некадърни, дали беше неохота или неспособност – каква разлика имаше това за нас? Ако щяхме да сме зависими доживотно от нивото на тяхната непригодност, престорена или действителна, още колко дълго щяхме да си даваме зор? Нямаше начин да знаем какви са им способностите, не можехме да контролираме потребностите им – всичко на всичко знаехме, че сме товарни животни, които сляпо напрягат сетни сили в някакво място – наполовина болница, наполовина двор на кланица, някакво място, където всичко е движено единствено от нетрудоспособността, бедствията и болестите; бяхме като зверове, пратени там да оказват помощ, защото някой си е избрал да посочи, че нечия си потребност била някаква си.

Любов към нашите братя? Именно тогава за първи път в живота си се научихме да мразим братята си. Започнахме да ги мразим за всяка хапка, която преглъщат, за всяко дребно удоволствие, на което се радват, един – заради новата му риза, друг – заради новата шапка на жена му, заради екскурзията със семейството, заради боядисването на къщата – всяко едно нещо беше взето от нас, беше платено от нашите лишения, нашето отричане, нашето гладуване.

Започнахме да се шпионираме един друг, всеки с надеждата да хване другите в лъжа относно потребностите им и така да им отреже „дажбите“ на следващото събрание.

Започнаха да се появяват доносници, които осведомяха за хората, докладваха, ако някой в неделя е ял със семейството си контрабандна пуйка, най-вероятно платена чрез хазарт.

Започнахме да се месим в живота на другите. Провокирахме семейни разправии, за да бъдат изхвърлени нечии роднини. Видехме ли, че някой мъж е започнал сериозна връзка с момиче, правехме живота му ужасен. Разтрогнахме много годежи. Не искахме никой да се жени, не искахме да храним още гърла.

*** Така, така бяха нещата! Ето откъде идеха доносниците! Ето защо още се мразим, ето защо още си завиждаме едни други…

В по-предишните времена празнувахме, когато на някой му се роди бебе, давахме кой каквото може, за да му помогнем за сметката в болницата, ако се случеше в момента да е притеснен. А сега, ако се родеше бебе, по цели седмици не им говорехме на родителите. Бебетата бяха за нас онова, което са скакалците за фермерите. Навремето помагахме, ако някой имаше тежка болест в семейството. Сега – ами… ще ви разкажа само един случай. Става дума за майката на един човек, с който бяхме заедно от петдесет години. Тя беше симпатична стара дама, весела и проницателна, знаеше малките имена на всички ни и всички я обичахме – е, бяхме я обичали преди. Един ден тя се подхлъзна на стълбите към мазето, падна и си счупи бедрото. Знаехме какво означава това на нейната възраст. Лекарят на персонала каза, че трябвало да бъде изпратена в болницата в града за скъпо и много продължително лечение. Възрастната госпожа почина в нощта преди заминаването си за града. Не, не знам дали е била убита. Никой не каза такова нещо. Никой не би посмял да говори за това. Но знам, че аз – и никога няма да го забравя – аз също се бях хващал да желая смъртта й. Такива – да ни прости Господ – бяха братството ни, сигурността и изобилието, които се очакваше планът да ни осигури.

Имаше ли причина целият този ужас да бъде проповядван от някого? Имаше ли някой, който да извлича облага от това? Имаше. Наследниците на Старнес. Надявам се, няма да ми напомните, че те жертваха цяло състояние, за да ни прехвърлят предприятието като подарък.

*** Някъде към 1986, мисля че беше – „връчваха“ ни собствеността, за да я стопанисваме!… (разказваха ми как на общото събрание един работник вдигнал ръка и попитал: сега този струг мога ли да си го занеса вкъщи? ) … Юридически собственици след това станаха най-оправните, за да приберат печалбата (от продажбата)…

И ние бяхме подведени от това. Да, те ни дадоха комбинaта. Но те имаха изгода, госпожо, зависи каква е целта, която преследваш. А това, към което се стремяха наследниците на Старнес, не можеше да се купи с всичките пари на света. Парите са твърде чисти и невинни за такава нещо.

Ерик Старнес, най-младият, беше мекотело, на което не му стискаше да преследва каквато и да било цел въобще. Уреди си да го изберат с гласуване за директор на Отдела за връзки с обществеността, който не се занимаваше с нищо, като се изключи, че имаше персонал за невършенето на нищото, така че не му се налагаше да виси в офиса. Заплащането, което получаваше – е, не бих го нарекъл „заплащане“, на никого не се „плащаше“ – подаянието, което му беше гласувано, беше доста скромно – около 10 пъти повече от това, което аз вземах, а то не беше кой знае какво. На Ерик не му пукаше за парите – не знаеше какво да прави с тях.

*** И ние си избирахме директор по едно време, по Горбачово време, чувстваше се вече полъхът на задаващия се Вятър на промените…

Повечето време висеше при нас, парадирайки колко е дружелюбен и демократичен. Изглежда искаше да бъде обичан. Начинът, по който кръстосваше насам натам, трябваше да ни напомня, че той ни е дал предприятието. Не можехме да го търпим.

Джералд Старнес ни беше производствен директор. Така и не узнахме колко си присвоява – какво е било подаянието за него. Ще е нужен екип от счетоводители, за да го изчислят и екип от инженери, за да проследят как се е изливало – пряко и по заобиколен път – в офиса му. Никаква част не беше предназначена за него самия – всичко беше за разходите на компанията.

*** И до днес, знам, че има такива директори – в бившите социалистически, приватизирани предприятия, които все още по чудо не са фалирали – не знам, обаче как…

Джералд имаше три коли, четири секретарки, пет телефона и даваше приеми с шампанско и чер хайвер, каквито никой магнат в страната не можеше да се позволи, ако беше честен данъкоплатец. Той похарчи за една година повече пари, отколкото беше чистата печалба на баща му през последните две години от живота му. На една полица в офиса на Джералд видяхме натрупани петдесет кила списания – да, петдесет кила, измерихме ги, – пълни с истории за нашия комбинат и нашия благороден план, с огромни снимки на Джералд Старнес, наричан велик социален кръстоносец. Джералд обичаше да идва нощем в цеховете, в строго официално облекло, с лъскави, големи колкото 5-центова монета диаманти на копчетата за ръкавели и с пура, от която тръскаше пепел навсякъде. Всеки долнопробен самохвалко, който парадира единствено с парите си, е достатъчно неприятен – само че той не се стеснява, че парите са си негови, и можеш свободно да го зяпаш, колкото си искаш, макар че най-често не искаш. Но когато гадно копеле като Джералд Старнес прави представление и не спира да декламира, че не го е грижа за материалното богатство, че само служи на „семейството“, че цялото изобилие не е за него самия, а заради нас и за общото благо, защото се налагало да се пази престижа на компанията и на благородния план в очите на обществото – именно тогава се научаваш да мразиш такова същество, както не си мразил нищо човешко.

Но сестра му Айви беше още по-лоша. Тя наистина не се интересуваше от материалното богатство. Помощите, които получаваше, не бяха по-големи от нашите, ходеше с протрити ниски обувки и блузки-шемизетки – просто за да покаже колко е самоотвержена. Беше ни директор по разпределянето. Тя отговаряше за нашите потребности. Именно тя ни държеше за гушата. Разбира се, изискваше се разпределението да се решава чрез гласуване – какъвто е гласът на народа. Но когато гласът на народа представлява шест хиляди виещи гласа, които се опитват да вземат решение без критерий, без съгласуваност или основание, когато играта е без правила и всеки може да поиска какво ли не, но няма право на нищо, когато всеки има власт над живота на всички, но не и над своя собствен – тогава се оказва, както и всъщност стана, че гласът на народа е Айви Старнес.

Към края на втората година се отказахме от преструвките за „семейни събрания“ – в името на „производствената ефективност и икономията на време“ (едно събрание продължаваше десет дни) – и всички претенции за потребности просто се изпращаха в офиса на г-ца Старнес. Не, не се изпращаха. Трябваше да бъдат предадени лично на нея от всеки молител. После тя съставяше разпределителен списък, който ни прочиташе, за да го одобрим чрез гласуване на събрание, което продължаваше три четвърти час. Ние гласувахме одобрението. Дневният ред предвиждаше десетминутно обсъждане и възражения. Не правехме възражения. Вече си имахме обица на ухото. Никой не можеше да подели доходите от заводите между хиляди хора, без да разполага с някакво мерило за качествата им. Нейното мерило беше подлизурството. Самоотверженост ли? Навремето баща й, при всичките си пари, нямаше шанс да му се размине, ако говори с най-мизерния си чистач по начина, по който тя разговаряше с най-висококвалифицираните ни работници и жените им. Имаше светли очи, който изглеждаха безизразни, студени и бездушни. А ако някога сте искали да видите чистото зло, трябваше да видите как пробляскваха очите й, когато наблюдаваше някакъв работник, осмелил се да й възрази веднъж, който току-що беше чул името си в списъка на неполучаващите нищо като минимално подпомагане. И ако можехте да го видите, щяхте да разберете истинския мотив на всяко лице, което някога е прокламирало лозунга: „От всекиго според способностите, на всекиму според потребностите“.

Това е цялата тайна. Отначало не спирах да се чудя как е възможно образовани, културни, известни хора от целия свят да направят толкова голяма грешка и да проповядват за справедливо нещо наистина отвратително, когато петминутно замисляне щеше да им покаже какво ще стане, ако някой се опита да приложи на практика проповядваното от тях.

Сега знам, че не са го направили поради някаква заблуда. Грешки от такава величина никога не се допускат неволно. Ако хората се хванат на въдицата за някаква налудничава щуротия, а няма как да я накарат да проработи, нито пък имат разумно обяснение за избора си, то това е защото имат причина, която не искат да кажат. А и ние не бяхме толкова невинни, когато гласувахме за този план на първото събрание. Не го направихме просто защото сме повярвали на изтърканите сладки приказки, с които бяхме засипани. Имахме друга причина, но сладките приказки ни помогнаха да я скрием от съседите, пък и от себе си. Сладките приказки ни дадоха шанс да пробутаме за добродетел нещо, което са срамувахме да признаем пред себе си. Нямаше човек, който да не гласува с мисълта, че при така направена организация на нещата, той ще се добере до печалбата на по-способните от него. Нямаше човек, който да е достатъчно богат и умен, за да не смята, че някой друг е по-богат и по-умен и че този план му дава дял от богатството и ума на по-добрия от него. Но докато мислеше, че ще получи неприпечелени облаги от човека над себе си, той забравяше за човека под себе си, който също щеше да получи незаслужени облаги. Той забравяше за всички по-нискостоящи от него, които щяха да се втурнат да го изсмукват, точно както той се надяваше да изсмуква по-вишестоящите от него.

Работникът, комуто се нравеше идеята, че неговата потребност му дава правото на лимузина като на шефа му, забравяше, че всички скитници и просяци на земята ще дойдат да хленчат, че техните нужди им дават право на хладилник като неговия.

Това беше истинският ни мотив, когато гласувахме – такава е истината, но не ни се щеше да мислим за нея и колкото по-малко ни харесваше, толкова по-високо крещяхме за любовта си към общото благо.

*** От всеки втори човек у нас, може да се чуе, че той е „искрено“ загрижен за хората, които ровят в кофите с боклук и че има толкова много бедни хора у нас, но не говори за себе си – справя се някак си, но иска от „семейството“ (правителството/парламента/общината) да се погрижи за бедните (точно по същия начин, по същия модел!)…

Е, получихме, каквото поискахме. Но докато осъзнаем какво бяхме поискали, вече беше твърде късно. Бяхме хванати в капан и нямаше къде да отидем. Най-добрите сред нас напуснаха комбинaта още през първата седмица на плана. Загубихме най-добрите си инженери, началници, майстори и най-висококвалифицираните работници. Човекът със самоуважение не се оставя да го превърнат в дойна крава. Някой способни момчета се опитаха да търпят, но не беше за дълго. Продължавахме да губим хората си, те продължаваха да бягат от заводите като от чума – докато останаха само хората с потребности, но нямаше вече никой със способности.

*** В последните няколко години се заговори за недостиг квалифицирана работна сила и… липса на административен капацитет

А малцината от нас, които все още ставахме за нещо, но не напуснахме, го направихме, понеже бяхме свързани с комбинaта от твърде дълго. Преди никой никога не напускаше „Туентиът сенчъри“ и някак си не можехме да повярваме, че това време е безвъзвратно отминало. А не след дълго вече не можехме да напуснем, защото никой работодател нямаше да ни вземе – за което не мога да ги упреквам. Никой не искаше да има работа с нас по никакъв повод – нито една порядъчна личност или компания. Всички магазинчета, в които пазарувахме, започнаха бързо да се преместват извън Старнесвил – докато не остана нищо друго освен барове, комарджийски свърталища и мошеници, които ни продаваха боклуци на спекулативни цени. Подаянията, които получавахме, ставаха все по-малки, но жизнените разходи се качваха. Списъкът на нуждаещите се в комбинaта се удължаваше, но списъкът на неговите клиенти се свиваше. Имаше все по-малко и по-малко приходи за поделяне между все повече и повече хора.

Навремето се говореше, че търговската марка „Туентиът сенчъри“ върху двигателите е силна като знака за каратите върху златото. Не знам какво са си мислели наследниците на Старнес, ако въобще са мислили, но предполагам, че като всички съставители на социални планове, а и както диваците, са смятали, че търговската марка е вълшебен печат, който действа посредством нещо като магична сила и който ще ги поддържа богати, както беше поддържала баща им. Е, когато клиентите ни започнаха да забелязват, че никога не доставяме поръчката навреме и че всеки произведен двигател си има някакъв дефект – вълшебният печат започна да върши точно обратното: хората не приемаха и даром двигател с марката „Туентиът сенчъри“.

Стигнахме дотам, че единствените ни клиенти бяха хора, които никога не си плащаха сметките, а и нямаха намерение да ги платят.

***През социализма думата „клиент“ беше почти непозната – рядко се употребяваше!

Но Джералд Старнес, опиянен от собствената си популярност, стана надменен и обикаляше с вид на морално превъзходство, настоявайки бизнесмените да правят поръчки при нас, не защото нашите двигатели са добри, а защото имаме крещяща нужда от тези поръчки.

По това време вече всеки селски полуидиот можеше да види онова, което цели поколения професори се преструваха, че не забелязват. Каква полза можеше да има от нашата нужда за една електроцентрала, когато генераторите й спряха заради дефектните ни двигатели? Как можеше да е полезна на пациента, останал на операционната маса, когато електрическото осветление спря? Как можеше да е полезна на пътниците в самолета, когато двигателят му отказа във въздуха? И ако купуваха продукцията ни не заради качеството й, а заради нашата нужда, това ли е доброто, правилното, моралното нещо, което да направим за собственика на онази електроцентрала, за хирурга в онази болница или за производителя на онзи самолет?

И все пак това беше етичният закон, който професорите, лидерите и мислителите бяха искали да установят навсякъде по земята. Щом направи това в едно-едничко градче, където всички се познавахме, ще искаш ли да си помислиш какво би сторил в световен мащаб? Ще искаш ли да си представиш какво би било, ако трябва да живееш и да работиш, зависим от всяко бедствие и всеки уж болен симулант по цялото земно кълбо? Да работиш и винаги, когато някой някъде се издъни, ти да трябва да компенсираш.

Да работиш – без шанс да се издигнеш, а храната ти, дрехите ти, домът ти и развлеченията ти да зависят от всеки измамник, от всеки настанал глад, от всяка заразна епидемия – навсякъде по света.

Да работиш без шанс за допълнителна дажба, докато камбоджанците бъдат нахранени, а патагонците – изучени в колежи.

Да работиш за празен чек, държан от всяко новородено същество, от хора, които никога няма видиш, чиито потребности никога няма да узнаеш, чиито способности или лентяйство, или немарливост, или мошеничество няма как да опознаеш и за които нямаш право да питаш – просто да работиш, да работиш и да оставиш на Айвита и Джералдовци по света да решат чий стомах ще консумира усилията, мечтите и дните на твоя живот.

Да се приема това за етичен закон? Това – за морален идеал?

Е, опитахме го и ни беше за урок. Агонията ни продължи четири години от първото до последното събрание и завърши по единствения възможен начин – с фалит.

На последното ни събрание Айви Старнес се опита да се държи доста нагло. Направи едно кратко, злобно и хапливо изказване, че планът е пропаднал, защото останалата част от страната не го е приела, една-едничка общност не можела да успее, насред един егоистичен и алчен свят, и че планът бил благороден идеал, но човешката природа не била достатъчно добра за него.

Едно младо момче – същото, което беше наказано, че ни даде полезната си идея през първата година – стана и докато всички седяхме утихнали, закрачи право към Айви Старнес на трибуната. Нищо не каза. Заплю я в лицето. Това беше краят на благородния план и на „Туентиът сенчъри“.

***

Този разказ е озаглавен  „Oт всекиго според способностите, всекиму според потребностите“, автор е Айн Ранд, преводът е от Анелия Ерменкова.  Откъс е от романа „Атлас изправи рамене“, публикуван в сборника „За новия интелектуалец“, 2008

Media Times Review, месец март, 2009

Това все пак е класически пример. Със сигурност историята от разказа има давност поне 20-30 години. Днешните ситуации в бизнеса и общественото устройство са доста по-различни. В този разказ не се говори за новите технологии, за новите комуникации, за новите възможности…

Светът на XXI век е различен, но това не омаловажава този разказ – днес хората могат да бъдат по-информирани*, но и по-манипулирани, както и по-контролирани – въпрос на (информиран) избор!

–––––

*ако имаш свободата да се информираш, трябва да избереш – дали да положиш усилия (за да се информираш) или да се довериш другиму, който твърди, че се е информирал вече и иска да ти спести усилието

Мартин КАРБОВСКИ, Сбъркан електорат

3 юли 2009 в 1:41 | Публикувано в Наброски, Реагирам, Споделям | 27 Коментари
Етикети: , , ,

Аз не бих могла така да го кажа, но Карбовски го е рекъл. Чух го вторник сутринта (30.6.2009) по радиото (в преглед на печата) и отидох да си купя вестник „Стандарт“. Вчера сканирах текста от вестника (с OCR) и го предоставям тук за всеки, който се интерисува и е пропуснал да го прочете:

Над западната част на страната вали, облаци и ниско атмосферно налягане. Над източната грее слънце, хората ходят на плаж. Напук на световното разделение у нас е обратното – изтокът е оптимист, западът е мрачен.

Живеем в две държави с два типа различни хора. Двете държави нямат нищо общо, дори географските посоки могат само да те объркат. Живеем там, където бедните са еуфорични за бъдещето си, а проспериращите сякаш знаят нещо повече за света и по този повод тъгуват.

В двете държави живеят два електората. Единият няма много-много на какво да се радва, но разполага с оръжието на масите – ентусиазъм.

Електорат, който обича вождовете си. Той така ги и нарича – любими вождове, а не лидери. Електорат като деца – имат бюлетина, имат образ, който ще ги спаси, имат лозунг, имат полуреволюционна организация, която ще сработи на 5 юли. Имат мотив – неразбираем мотив; но той ще ги закара на урните. Нямат други неща – бедни са, неуки са, търпеливи са. Нямат спомени какво е било на миналите избори. Нямат идея къде живеят – за тях Европа е неоткрит континент. Но при тях политическото послание е сработило – те са гласуващите с радост. Те са вярващи. Те притежават нещо, което модерният човек няма – имат нещо „за вярване“.

Те са цигани, пенсионери, мюсюлмани, хора, живеещи на село, хора, които имат визия за бъдещето, изразена в трибуквените им партии. Хора на традицията. Те знаят, че трябва да се гласува. Защо трябва?! Защото са дисциплинирани. Кой ги дисциплинира? Имагинерната вяра в нещо, което „така трябва“. Всички те приличат на българите от Възраждането. Или на днешни косовари.

Към тях може да добавим бившите военни. За тях още е останала идея за „родината“, за честта, за дълга – думи, които вече не се употребяват, немодерни са. Бившите военни са десетки хиляди – те са последните модерни хора, които все още имат нещо „за вярване“

Другата част от електората има пълни хладилници. В тях дълбоко е замразен един скепсис, който само умният човек може да събира упорито като отровни гъби, които са красиви, но не стават за нищо друго освен за събиране. Другата част от електората сигурно е повече, но се чувства фрустрирана по природа, защото живее, казва, в страната на селяните. А селяните винаги побеждавали. Другата част се нарича „модерна част от електората, градска част“. Някой е успял да й внуши, че нещата са непроменими, а ентусиазмът е за идиотите. Може и да е така, но ако ентусиазмът е за идиотите, то означава, че идиотите управляват. А това не отговаря на логиката. Идиотите ги управляват.

Другата част от електората е по-богата, но по-недоволна. Иска нещо, не вярва в нищо. Тя просперира и твърди, че просперира въпреки политическата ситуация. Но не знае как да я промени. Не вярва в нищо. Политическото безбожие я владее. Сакън, някой да каже, че трябва да се вярва в нещо – веднага тази част на електората се затваря в черупката си, която нарича фейсбук.

Би трябвало да е обратното – бедните да са недоволни и да искат да променят системата, а проспериращите да са доволни и да искат да я задържат. Но у нас е обратното на обратното, което не ни връща в нормална ситуация.

Бедните селяни, пенсионери, цигани и турци са доволни от лидерите си, а надутият гражданин използва това, че е на почивка в Барбадос, за да протестира срещу политическата класа у нас. Пиклив протест, и скъп. Долу политиците, горе Барбадос, викат богатите у нас (е, относително богатите). Не щем Барбадос, искаме си политиците, викат хората, за които Барбадос е анимационен филм от детството. Щура работа. И неясна.

Ненормално е статуквото да се подкрепя от най-прецаканите в държавата. Циганите, дето не са видели столевка, пенсионерите, дето не са срещали луканка на масата си, и турците, които не могат да си продадат тютюна.

Ненормално е в същото време хората с възможности и бизнес да са така отвратени от политиката и толкова недоволни от политкласата, че да си ритат Бентлито от ярост, щото нямало за кого да гласуват.

Електорат с обърната резба. Или с изхабена такава.

Над западната част от страната продължава да вали. В източната грее слънце.

Един пенсионер влязъл във фейсбук и не могъл да излезе. Сбъркана работа.

И аз така мисля – сбръкан електорат!

Схемата на Карбовски, обаче е твърде контрастна, за да е по-експресивен, предполагам. Защото себе си не мога да причисля нито към едната, нито към другата категория, а вероятно това е така и за мнозина други…

Но по повод на тази статия – сетих се и за Добри Жотев:

Препис върху принтерна хартия от 70-те

Препис върху принтерна хартия от средата на 70-те год. на XX век

*Бележка: Ако кликнете върху изображенията на ръкописа ще се озовете на сайт за сатиричната поезия на Добри Жотев и ще може да прочетете биографията му (възможно е да се наложи и encoding в зависимост от браузъра, за да се чете правилно кирилицата:).

Моят православен молитвеник

2 юли 2009 в 9:57 | Публикувано в Наброски, Разни, Споделям | 2 Коментари
Етикети: , , , , ,

Преди много години (непосредствено след падането на режима на Тодор Живков, респ. на Берлинската стена) бях много любопитна за промените, идещи от свободния свят (най-вече Западна Европа и Северна Америка), от който години наред  бяхме изолирани (през епохата на социализма). От „другарки и другари“ се превръщахме в „госпожици, госпожи и господа“. Държавните, социалистически предприятия се превръщаха (приватизираха) в частни компании. От заклети атеисти се превръщахме в, ужким, вярващи, а не суеверни хора (не минаваше без водосвет нито една новосъздаваща се търговска компания, например)…

Тогава синът ми, ученик все още, подари на мен, на сестра ми и на майка ми по един Православен молитвеник за Коледа*. С недоверие и лека насмешка разтворих малката книжка, подтикната от безграничното си любопитство, при все, че съм порастнала като типичен представител на атеистичното поколение, възпитано в духа на антирелигиозна пропаганда под лозунга „Религията е опиум за народите“ (Енгелс).**

Още тогава много силно впечатление ми направи уводната част на Православния молитвеник – малка книжка с твърди корици, джобен формат. Хареса ми и я пъхнах в дамската си чанта, и оттогава редовно я нося със себе си, макар и да забравям често за нея.

Преди няколко години, когато „Тайната“ и „Великата тайна на водата“ достигнаха и до мене, неволно направих паралел, абстрахирайки се от конкретните думи (на изказа), с които е описано едно и също, по същество, послание (да го нарека така, защото за друга подходяща дума не се сещам).

Цитирам дословно увода на моя православен молитвеник:

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА МОЛИТВАТА
Биват минути, когато в душата на човека е мрачно и тежко, когато страстите растат, когато съдбата ни угнетява и сме готови да изречем най-горчиви проклятия върху всичкия си минал живот… Тогава трябва да се молим!
Биват минути, когато жива радост закипява неочаквано и в миг овладява нашето същество. Когато земният свят ни се вижда като небесен рай и ни се иска всичко да прегърнем, всичко да обикнем… Тогава трябва да се молим.
И човекът се моли в тези изключителни моменти през живота, моли се искрено, горещо, макар понякога и без думи.
Свята, вдъхновена е такава молитва: това е близка беседа, разговор с Бога. Така се е молил Христос.
Силата на молитвата е в нейната естественост и истинност! Нека погледнем наоколо си.
Животът на природата си върви по своя път. Природата изглежда да не се интересува от човешките радости и скърби. Тя негласно страда, негласно се радва и живее в хармония и хубости.
Нека ние, царете на природата, се вгледаме по-внимателно в живота, що кипи в нея.
Едва се съмва и първите лъчи на слънцето проблясват над хоризонта, росните капки, като живи брилянти, блестят в тревите и полските цветя. Тихо шумят листата в гората и се любуват на себе си в огледалните води на събудената река… Започва животът на деня.
И тревите, и цветята, и гората светло, радостно се усмихват към небето! Това е молитвата на растенията. Тя е безмълвна, чиста и безгрешна.
Минават часовете. Звуковете на въздушния живот се събуждат в храсталаците и полетата. Зачуруликват птиците. Пъргавата рибка несмело изскача от водните дълбочини и като оставя вълнисти кръгове върху речната повърхност, пак се устремява в родната стихия: изплува, като че ли само за да погледне към небето и да приветствува утрото.
Събудила се е живата твар. Първата песен и първият вик са към Бога! Първият поглед е към небето! Това е молитвата на животните.
Най-късно от всички се събужда човекът. Той благославя утрото с обръщение към Твореца на света и Го проси с молитва да освети предстоящия му труд през настъпилия ден.
Човекът съзнава защо се моли. Разумът и сърцето му раждат неговата молитва. Вярата и любовта звучат в нея. Благодарността и надеждата я сгряват. Така се моли човекът.
Приятелю християнин! Живееш ли ти без молитва? Ставаш ли заран и се залавяш с работата си, без да коленичиш и да просиш Божието благословение за през деня? Лягаш ли си вечер, без да благодариш на Бога за благодеянията Му, които си приел през деня? Ако живееш така, ти не си готов за ненадейния час. Ако живееш без молитва, ти си без вяра – нямаш религия, нито даже като езичник. Не ти трябва много време, за да разбереш, че не си християнин, че не си на път към небето.
Но може би ти не оставаш без молитва. Може би понякога се молиш, когато си позамислен или си в нещастие, или в страх, а друг път не се молиш. Или може би се молиш всеки ден, но повтаряш молитвените думи без да се молиш от сърце или без да имаш искрено желание за нещата, за които се молиш.
Ако е това твоето състояние, то ти не си много по-добре от човека, който живее съвсем без молитва.
И ако в душата и сърцето ти не стане голямо изменение чрез благодатта и силата на Светия Дух, ти никога няма да стигнеш до онова блажено място, което Бог е приготвил за ония, които Го обичат!
Но какво нещо е молитвата изобщо?
Да речем, че ти си баща или майка, и твоето чедо иска нещо от тебе. То дохожда при тебе и изказва желанието си и ти се моли да му дадеш това, що иска. Молитва е да се молиш на Бога, твоя небесен Отец, както чедото ти се моли на тебе, земния му баща или майка. Молитва е да изкажем на Бога нуждите си и да Му се молим да ги удовлетвори.
Още нека речем, че ти си беден и имаш съсед богат, който може да ти помогне. Отиваш при този свой съсед и му изказваш всичката си нужда и му се молиш за помощ. Така също трябва да се молиш на Бога. всесилния Цар на небето и на земята, както на богатия си съсед. Молитва ще рече да изкажем на Бога всичките си душевни и телесни грижи и скърби и да Му се молим за помощ и избавление. Молитвата е искрен и свят разговор с Бога.
Нужно ли ти е нещо, моли се Богу и Той ще ти даде всичко. Не ти ли стига нещо, проси от Него и Той няма да ти откаже. Грехове ли те безпокоят, кажи Му: „Господи, аз съм грешник!“ и грехът няма да те безпокои. Тъга ли те измъчва, обърни се към Бога: „Господи, тъга ме измъчва!“ и ще ти стане по-леко. Някой път не знаеш какво и що да правиш. Издигни ума си към Него и Той ще ти каже какво и що да правиш.
Изобщо за всичко се моли на Бога, всичко искай, каквото не ти достига, каквото ти е нужно, което силно желаеш, макар дори и да ти се вижда, че е невъзможно Бог да изпълни желанието ти. За Бога няма нищо невъзможно! И по-добре е да се молим на всеблагия и всемогъщ Бог, отколкото без полза да се измъчваме, да се безпокоим, да се ядосваме и да роптаем.
Без молитва не могат да бъдат дълготрайни никакъв съюз, никаква любов, колкото гореща и искрена да е тя в началото. Обичаят за обща семейна молитва утвърждава и закрепва християнския дом.
Руши ли се благополучието на някой дом, изчезва ли в него единомислието и дружелюбието, това е знак, че там е занемарена домашната молитва – обединителната сила за човешките души и сърца.
Всекидневната молитва значи всекидневно присьствие на високия Гост, Защитника и Покровителя на дома. Това присъствие на високия Гост може би няма да премахне всички изпитания и нещастия от човешката злоба, ала то, при всички удари на нещастието, ще предпазва дома от падение.
Който иска да се моли, както трябва, и молитвата му да е богоугодна, благотворна, полезна и спасителна, той трябва преди всичко да се приготви с несъмнена, силна вяра да си създаде такова настроение, което може да противостои на всякакви вътрешни и външни изпитания, пречки и смущения, съмнение и безверие през време на самата молитва.
Помни, че Бог през време на твоята молитва очаква утвърдителен отговор на въпроса, който Той вътрешно ти задава въпроса: „Чедо мое, вярваш ли, че Аз мога да направя това, за което Ме молиш?“ И ти трябва да отговориш от дълбочината на сърцето си: „Вярвам, Господи!“ И тогава ще бъде според вярата ти, стига тя да е жива с несъмнена надежда в Бога.
Изобщо, когато се молиш, казвай в себе си твърдо и уверено: „Господ е всичко за мене – сам аз нищо не мога да сторя. Той е моята сила!“
За да събудиш в себе си бодрост по време на молитва и особено когато те налегне духовна и телесна слабост и дрямка, бързай да се запиташ вьтрешно: „С кого разговаряш, душа моя?“ И като си представиш подир това пред себе си Господа, започвай да се молиш по-усърдно. Тогава притъпеното ти внимание ще се изостри, умът и сърцето ти ще се просветлят и ти цял ще се съживиш.
Това ще рече живо да си представиш пред себе си Господа и да живееш в Негово присъствие!
Благий, щедрий многомилостивий и човеколюбивий Господи! Сподоби ни с божествения дар на светата молитва, която се излива от дълбочината на сърцето ни! Събери разсеяния ни ум, та всякога той да се стреми към Тебе, нашия Създател и Спасител. Съкруши разпалените стрели на лукавия, които ни откъсват от Тебе. Изгаси пламъка на помислите, който по-силно от огъня ни поглъща по време на молитва. Осени ни с благодатта на Твоя Пресвят Дух, та до свършека на нашия греховен живот Тебе, едничкия, да обичаме с цялото си сърце, с цялата си душа и мисъл, и с цялата си сила. А в часа, когато се разлъчва душата от тялото, о, Пресладкий Иисусе, приеми в Твоите ръце духа ни и помени нас в Твоето царство. Амин!

А ето и цитат от „Тайната“:

… творческият процес се състои от три стъпки:
ПЪРВАТА СТЪПКА Е ДА ПОИСКАТЕ КАКВОТО ЖЕЛАЕТЕ. Няма нужда да използвате думи. Всъщност, Вселената не слуша вашите думи. Вселената реагира на вашата МИСЪЛ. Какво е вашето истинско желание? Седнете и го напишете на лист хартия. Напишете го в сегашно време. Можете да започнете като напишете: „Толкова съм щастлив и благодарен…” И тогава обяснете какъв бихте искали да бъде животът ви. Във всяка област. Това е много забавно. Все едно Вселената е каталог, а вие прелиствате страниците му и решавате: „Бих искал да преживея това, искам този продукт, а също искам да бъда с ето такъв човек.” Просто отправяте поръчката си към Вселената. Наистина, толкова е лесно!
ВТОРАТА СТЪПКА Е ОТГОВОРЪТ. Отговор на това, което искате. И това не е ваша работа във физическия смисъл. Вселената ще извърши тази стъпка вместо вас. Всички природни сили отговарят на мислите, които задействате. „Желанието ви е заповед за мен.” И Вселената ще започне да се пренарежда, за да го осъществи за вас. Повечето от нас не смеят да си позволят да си поискат това, което наистина желаят, защото не могат да видят как точно може да стане това.
Ако направите кратко проучване, ще ви стане ясно, че всеки, който е постигал нещо, не е знаел как точно ще го направи. Той само е знаел, че ще го направи! Не ви трябва да знаете как ще се осъществи вашето желание. Не е необходимо да знаете как ще се пренареди Вселената. Не знаете как, но ще си покаже. Вие ще намерите начин, вие ще привлечете събитието. Тогава нашите приятели казват: „Нещо е объркано и не върви, защото знам, че си искам нещата, а те не се появяват.” А ние казваме: „Вие искате, изпълнявате първата стъпка, няма как да не го правите. И Вселената ви отговаря всеки път, без изключение. Но има и още една трета стъпка, която трябва да разберете.”
ТРЕТАТА СТЪПКА Е ПРИЕМАНЕТО! Това значи да се настроите да приемете това, което сте поискали. Когато сте настроени да приемете това, което искате, вие се чувствате прекрасно. Това е ентусиазъм. Това е радост, това е признателност, това е страст. Но, когато чувствате отчаяние, или страх, или гняв, това са силни показатели, че не сте в хармония с това, което искате. И така, когато започнете да осъзнавате, че вашето вътрешно чувство е всичко, и започнете да насочвате мислите си според това, как се чувствате от тях, малко по малко ще можете да откриете чувството, свързано с това, което искате! Тогава ще бъдете в хармония с това, което искате, ще заживеете с него и то ще трябва да се появи в живота ви. И когато превърнете тази фантазия в реалност, вие ще сте в състояние да проявявате все по-добри фантазии… И това, приятели, се нарича ТВОРЧЕСТВО.

Приличат си! Не е случайно.

–––––––-

*Коледа беше възобновеният от стари времена празник, който през социализма само се споменаваше като народни традиции и обичаи от миналото, но и дума не ставаше за официално празнуване – ние вярвахме (бяхме манипулирани да вярваме), че сме модерни, прогресивни, съвременни хора, устремени към светло бъдеще, а не да вярваме в някакви си там попски или бабешки суеверия.

**При все това, обаче, ми беше известно (защото не беше тайна!), че велики учени като Алберт Айнщайн и Исак Нютон са били вярващи хора!… което винаги ме е респектирало и ме е карало да се съмнявам в атеистичната догма (досущ като религиозните такива!)

Какво е “Джулай морнинг”?

1 юли 2009 в 22:00 | Публикувано в Разни, Споделям | 8 Коментари
Етикети: , , ,

Днес, 1 юли (2009), може би е интересен въпросът: Какво е “Джулай морнинг”?

„Слънцето изгрява всеки ден. Но само днес слънцето се посреща с огън, китари и… бира. Защо?“ (Евгений Генчев*)

Аз намерих текст, озаглавен „Какво е хипи?“  (на http://xunap.hit.bg/hippie.htm) преди няколко години и съм си го съхранила, за да го споделя днес с всеки, който прояви интерес:

WrightStock, Wright State Universtiy, 1969 г.

WrightStock, Wright State Universtiy, 1969 г.

На снимката: Уудсток, 1969 г.

Хипи-движение на младежкия протест, възникнало през 60-те години в САЩ и др. страни. Хипитата не са организирани и не приемат насилието. В центъра на битието поставят любовта. Присъединяващите се към хипи-движението младежи са търсели общество, в което е възможно да обичаш и да бъдеш обичан. За свои кумири хипитата провъзгласяват Исус, Буда, Махатма Ганди и св. Франциск Азиски. Цветята, тяхната емблема, са символизирали красота и яркост, дивост и примитивизъм, откритост и естественост, стремеж към мекота, ненасилие, любов към цялата природа и, както утвърждават хипитата, към “райско-телесното”. Те са ги носили в косите, зад ушите, рисували са по цялото си тяло изображения на цветя. Това е бил символ на свободната човешка индивидуалност. Края на 60-те години се ознаменували с тържествуването на хипарската “етика на любовта”. По това време хипитата раздавали цветя на полицаите. Хипи-движението възниква като реакция срещу специфичните черти на съвременния бюрократизъм и тоталитаризъм, на стремежа да се поставят всички сфери на живота под бюрократичен контрол, противоречието между демократичната идеология и тоталитарна практика, на все по-нарастващото обезличаване на бюрократичните структури. Както и техните предтечи- бохемите-битници от 50-те, хипитата се отличавали с инфантилен неприязън към традиционния образ на живота. Инфантилността- това е една от чертите, която е довела до край мита за силата на цветята. Хипи-младежта е с изострено съзнание за “личните потребности” и се устремява към “етиката на изключването” (drop out- бел. моя-Х.П.). Младите хора на възраст между 16-26 години, обезпечени от средната класа (родителите им), навлизат в хипи-движението в търсене на “щастливото битие”. Всеки от тях има своя представа за “новият свят”, който искал да създаде. Затова списъкът с техните искания е безкраен- от ликвидацията на частната собственост и държавата до превръщането на Непал в 51-вия щат на САЩ, от прекратяването на войната във Виетнам до въвеждането на жените и децата в обща собственост. Но колкото и да са различни оценките им за социалната реалност, хипитата са единни в своя стремеж да се избяга от рационалистическата, бездушна система, въплътена в американския образ на живота. Опитите им да се избяга от реалността са имали различен характер: обръщане към мистичните учения на азиатските култури, привлекателни с отсъствие на научен рационализъм и възможността на интуицията да се потопи в дълбините на човешката душа, желание да противопоставят на традиционната ценностна система ирационалната концепция за битието. Лозунгът на хипитата е “Включи се, настрой се, оттегли се”.

“Включи се”-да отхвърлиш обществените правила и преобърнеш своя свят.

“Настрой се” – да се потопиш в себе си, да намериш вяра, смисъл и цел.

“Оттегли се” – термин, имащ най-сложният асоциативен смисъл, – да се излезе от света на бюрократичния институционализъм, от учебните чинове, да се избяга от щампите на окръжаващия живот, да стане част от поколението на отвърналите се, посветили се на културата на рока, наркотиците и любовта. Хипи-движението е проникнато от носталгия по староамериканския Запад, културата на индианците, дивата земя, простият живот. “Оттеглянето” приема форма на създаване на общи селища в селски местности, в покрайнините на градовете и на териториите на индианските резервати. Умишленият отказ от всякакъв комфорт, съгласието да се труди колкото е необходимо за обезпечаване на минимално жизнено равнище, те се застъпвали против усилията, насочени към постигане на материален успех. Комуните им се стрували като образи на вселенски колектив, в който никой не изпитва гнет от страна на “организираното общество”. Насред обществото на изобилието хипитата издигат знамето на бедността. Социологът Стюарт Хол справедливо отбелязва, че “заедно със символичната бедност на хипитата стои нищетата на много американци, а измислената бедност на децата на състоятелните родители е още едно унижение за Америка”. Практиката на комуните на хипитата свидетелства за безчислените опити на да се намерят желаните идилични отношения между хората, но дори и там ги преследва лицемерието на буржоазното общество. Целият арсена от символи, приети от новите бунтари, ги отделя от по-възрастното поколение. Новият стил на дрехите, външния вид, рок-музиката, рязката либерализация на сексуалните норми- всичко това привлича младите и  е предизвиквало гневен протест от страна на по-възрастните.

На снимката: Хипи от България, края на 90-те. Индивидът на снимката е познат под прякора Навахо, но според слуховете се казва Русален.

Един от идеолозите на “младежката култура” Т. Розак в работата си “Създаване на контракултурата” е писал: “Интересът на нашите студенти и подрастващи към психологията на отчуджението, източната мистична психеделия и комунния експеримент се явяват културно съзвездие, радикално различно от това, което е осветявало основния път на развитие на нашето общество от времето на научната революция през XVII в.” Ценностните позиции на хипитата- това е стремеж към даване на приоритет на чувствения опит, желание за близост с природата, възстановяване на култа към Майката-Земя, провъзгласяване на патоса на съобществото, отчуждение от миналото и бъдещето, безразличие към индустриалният и технически прогрес, вяра в мистиката и тайнствените елементи на природата, стремеж към невербално изказване на своя опит, т.е. жажда да се изпразни литературата и изкуството от традиционния смисъл на думите като неестествени явления и да се обърнат към възклицания, мълчания, вибрации и др. несловесни форми на общуване и самоизразяване.

Идеологията на хипитата не се явява като стройна теоретическа система, моралните максими са й лаконични: “занимавай се със своите работи”, “не се суети” и пр. Пътешествията на хипитата вътре в себе си е способствало употребата на наркотици, те са ритуализирали марихуаната като “социален наркотик”. Наркотиците, според хипитата, са им помагали да изчистят от паметта си контактите с традиционния образ на живота и са им облекчавали прехода към освободеният свят на свободните игри на човешките възможности. Но връщането от това “пътуване” е показало, че пребиваването на хипитата в “новият свят” е кратковременно, а светът както преди контролира поведението на върналия се в реалността. Това е водило до апатия и отказ от борба, интерес към мистичната философия и изкуство на Изтока и ги обричало на социална инертност. Духовните книги на азиатските култури, еротичните кодекси, източната музика, унесените и извиващите се танци, будистките песни на Алън Гинзбърг- всички тези елементи на еклектическата ориенталистика съставляват реалността на живота на хипи-общините. Отъждестяването с Изтока се тълкува както просто противопоставяне на Запада. Голям брой хипита- от САЩ, Англия, Швеция, ФРГ- изминали пътя между Запада и Непал през Турция, Иран, Пакистан през 60-те се изчислява на десетки хиляди. Търсенията на младите в сферата на социално-етичните ценности най-пълно се изразява на фестивала в местността Уудсток през 1969 г., представен като реализация на колективния мит на младежкия бунт срещу ценностния стил на битието, създаден от буржоазната цивилизация и, следователно-тази култура, вътре в която този стил е получил ценностно одобрение. Времето е показало, че разговорите относно любовта към ближния се изродили в напразно мотаене и сексуална невъздържаност, във въображаем и вреден за физическото и душевно здраве бягство от обществото към наркоманията. Вярата в живота без насилие се оказал мит. Хипи-движението започнало да се разслоява и разпада. Стилът и лозунгите на хипитата са получили достатъчно широко разпространение през 70-80-те години, оказвайки силно влияние на ценностната система на Запада, многото идели на контракултурата са станали съставна част от масовото съзнание. Поколението на хипитата е пуснало в оборот увлечението по рок-музиката, станала най-съществения елемент от традиционната култура.

Преведе и събра за вас:  Христо Панталеев

Въпрос: Каква е връзката между “Джулай морнинг”, посрещането на слънцето и слънцепоклонничеството (Петър Дънов), ритуалите на маите и т. н. ? Дали това не е молитва на всеки от нас: новият ден да бъде огрян от слънце (е, хубаво е да има и сянка, когато слънцето прежуря)? (въпросът зададе Евгений Генчев)

Още за „хипи“ – в Уикипедия: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B8%D0%BF%D0%B8

–––––

* Е. Генчев – мой приятел и бивш колега

IMAGINE – 60%

18 юни 2009 в 13:52 | Публикувано в И&Л, Наброски, Подкрепям, Реагирам, Споделям | 2 Коментари
Етикети: , , , ,

Представете си, че ако онези 60% от българските гласоподаватели (ако не бяха толкова самодоволни и/или безразлични към собствената си съдба), нямайки реална алтернатива на предстоящите парламентарни избори, отвратени от все също случващото се (в нашата държава), внезапно решат да посегнат към бюлетина номер 12, като наказателен вот например, какво би се получило?

Нереалистична е моята представа, ама дали надеждите да се случи нещо ново (на политическата сцена), ако пак гласуваме за старите (добре познати лица), дали са по-реалистични?

Резултатите от евровота ясно сочат, че около 60% от имащите право на глас не желаят да го упражняват. Те или са доволни (от статуквото), или са безнадеждно примирени.

Доволни, според мене, са ония, които винаги намират начин (хора, връзки, пари, благинки) да се справят със всяка (по-скоро битова) ситуация, без оглед на каквито и да било скрупули – неведомо невинни! и задоволяващи се само с „онез трите работи“. Много са! Така ми изглежда.

Безнадеждно примирени, според мене, също са много на брой от гласоподавателите. Нямам представа защо, но повечето от личните ми познати са точно такива. Не искат и да чуят за гласуване, на което гледат като на вероломна намеса в личното им неприкосновено пространство. На какво всъщност се уповават, нямам идея. Може би има смисъл, до който аз с ограничения си ум не мога да достигна.

И в двата случая, според мене, става дума за доброволен избор на непълноценен човешки живот в зловредна заобикаляща среда (не само природна, а и социална). Защо, защо, защо?!

Аз, след като не мога да разбера логиката на безнадеждно примирените, приемам най-новото, най-свежо предложение с воля за промяна – зелените човечета, както ги нарече една симпатизантка, която все пак предпочете да подкрепи с гласа си по-печеливша партия.

Аз съм математичка по образование и знам да смятам. Не ме учете какво е процент, какво е изборна бариера и пр. Не ме манипулирайте, не ми обяснявайте, както БСП-то обяснява: „Ако гласуваш за Бойко, избираш Костов“ (и Сергей Станишев се гордее с тази реклама!). Мразете ме, щом искате!

Аз ще гласувам за ПП Зелените, защото сърцето и разумът ми това ме съветват. Ще се уповавам на себе си (и на Бог!), а не на която и да е партия или чудодейна сила.

YTONG и моята снаха

18 юни 2009 в 10:48 | Публикувано в Разни | Вашият коментар
Етикети: , , , , , ,

Моята снаха е много притеснително момиче, но аз се гордея с нея. Зарадвах се на представянето й във връзка с 15-тата годишнина на компанията XELLA България („Ксела България“), в която тя работи:

интервю, Golden Pages

интервю, Golden Pages

Мисля, че добре се справя с маркетинговата си задача, както се вижда от интервюто.

YTONG  присъства и в моя дом!

Моята снаха е моята гордост!

РЕФЕРАТ ПО ЕТИКА

17 юни 2009 в 15:56 | Публикувано в Разни | Вашият коментар

Чета есето Good Life в Писателският блог на Тишо и оставените след него коментари. Харесва ми и се сещам, че неотдавна една студентка ме помоли да й въведа текста на нейния реферат по етика и да го оформя. И реферата ми хареса, а между него и есето има нещо общо…

В случая, моята способност да се изразявам свършва дотук, но предоставям за прочит самия реферат (цитирам текста дословно):

„Да имаш или да бъдеш“ от Ерих Фром
РЕФЕРАТ ПО ЕТИКА
април’ 2009

ЕРИХ ФРОМ (1900-1980) е един от най-блестящите мислители на XX век. Неговите книги са се превърнали в класика на психологическата и психоаналитична литература.
„Да имаш или да бъдеш“ е сред най-значимите произведения на големия американски философ и психоаналитик Ерих Фром. Книгата е посветена на двата основни типа житейска нагласа: стремежа „да имаш“ и стремежа „да бъдеш“ и тяхната борба за господството над човешката душа.
Откъс от две стихотворения със сходно съдържание ясно подчертава разликата между двата начина на съществуване – притежанието и битието:
Тенисън
Цвете в каменния зид,
късам те, сега си мое
и държа те с цвят,
стебло и корен;
ако в този свят неръкотворен
вникна в теб и в твоя вид,
бих рабрал човек и Бог какво е.

Башо
Грижливо се взирам
в цъфтяща овчарска
торбичка,
е-хей, край плета.

Човек като мислещо същество в процеса на своето съществуване си задава безброй въпроси, а всеки отговор води до нов въпрос. Всеки търси своята истина. Моята истина не е твоя истина, но по пътя всички сме заедно. Въпрос на избор е по кой път ще тръгнеш. Стремежът към познание е вътре в нас, въпросът е как достигаш до отговорите – лъскайки собственото си Аз, в стремеж да притежаваш, борейки се с мазохизма си, завладявайки, мъкнещ цял живот оковите на притежанието, вървейки срещу свободолюбивия си дух. Или да намираш своите отговори в процеса на действие, да израстваш духовно, да изживяваш пълноценно удоволствието и радостта споделени с другите, творчески активен, мотивиран от любовта, свободен – „Да бъдеш“ – „сроден с всемира“ (Гьоте).
„Да бъдеш“ или „да имаш“ – два различни вида ориентация – към личността и към материалния свят, две различни структури на характера, преобладаващата от които определя начина, по който човек мисли, чувства, постъпва.
Е. Фром анализирайки значението на „имам“ и „съм“ прави изводи, че това са два фундаментални начина на съществуване. В начина на съществуване, изразен чрез „имам“ взаимоотношенията на човека със света е отношение на притежание – собственост. Начинът на съществуване „съм“ включва две типични форми: (1) жизненост и естествена отвореност към света и (2) втората се отнася до реалната същност на човека или предмет за разлика от измамната външност.
Ако човек е предпочел да има, то той отговаря на формулата: „Аз съм онова, което имам и което потребявам“:
„Имам“ – измамно проста дума: Идентифицираш се, разчиташ на онова, което притежаваш, защото знаеш, че го имаш и това те кара да се чувстваш в безопасност.
Модел, който води до застой. Всяка нова крачка е риск, опасност от неуспех, провал, загуба на собствената си идентичност. Сложил си оковите и се страхуваш да бъдеш свободен. Предпазливите ориентирани към притежание хора се уповават на сигурността и въпреки това, се чувстват твърде несигурни. Те изцяло зависят от онова, което имат – пари, престиж, имидж – нещо извън тях самите. И какво се получава: „Аз съм онова, което имам и в случай че го изгубя, кой съм тогава?“ Никой. Опустошен човек – жалък пример за погрешен начин на живот. Човек, който цял живот живее в страх от свободата, любовта, радостта, промяната, смъртта, неизвестността. Един нереализиран човек, изгубил себе си и останал без вяра.
При притежателния модус вярата внушава сигурност и претендира, че проповядва абсолютни неопровержими знания, патерица за онези, които искат да придобият увереност и отговори на всички въпроси. „Имам вяра“ е като „имам гаранция“ и когато всичко е загубено – гаранция няма, изчезва и вярата, защото няма на какво да стои. Притежателният модус изключва останалите хора, техните чувства,съществува само стремежа да се осъществи контрол, да подчиниш. Нагласата ориентирана към собственост и печалба закономерно поражда желание, дори потребност от власт. За да владееш трябва да имаш власт, ирационална, която се гради върху силата и се изразява в експлоатация. При притежателната ориентация от значение са не толкова различните обекти на притежание, а цялостната нагласа. Абсолютно всичко може да е обект на желание. Обекти, които без да са „зло“ сами по себе си, стават зло, когато се вкопчиш в тях, когато се превърнат във вериги, които ограничават свободата и ни пречат да се самореализираме. Природата на притежанието произтича от природата на частната собственост. Моята собственост утвърждава мен самия и моята индивидуалност. Аз притежавам обекта, защото имам силата да го направя мой. Съществува обаче и обратна връзка: „Обектът притежава мен, защото чувството ми за самоличност се основава на това, че аз го притежавам“.
Този начин на съществуване не е плод на жив продуктивен процес между обекта и субекта. Потребността да притежаваме има и друго основание – биологически вродено желание да живеем, стремежът ни към безсмъртие. Ако личността ми се основава на това, което имам, то аз съм безсмъртен, така както нещата, които притежавам са неунищожими. Думата „притежавам“ почива на илюзията за вечната и неразрушима материя.
Е. Фром разграничава характерологичното притежание от екзистенциалното, като подчертава, че второто не влиза в конфликт с битието. Храната, жилището, облеклото, оръдията на труда, необходими за удовлетворяване на нашите потребности, са форма на собственост, която може да се нарече екзистенциално притежание, защото се корени в самите условия на човешкото съществуване.
Само, когато започнем да се отказваме от притежанието, което Е. Фром нарича начин на небитие, когато престанем да свързваме безопасността и чувството си за идентичност с това, което притежаваме и се откопчим от собственото си Аз, тогава можем „да бъдем“, да тръгнем по пътя на нов начин на съществуване – битието.
Предпоставки на битийния модус са независимостта, свободата, критичния ум. Основната му характеристика е активността, живото неизразимо преживяване. Да си активен означава да проявяваш способностите си, таланта, да се обновяваш, развиваш, обичаш, да надраснеш ограниченото си Аз. Според Аристотел най-висша форма на активност е съзерцателния живот. Активността е полезна и благотворна само, когато произтича от висшите етични и духовни потребности. Активността, разумът, свободата, радостта, благополучието, самоусъвършенстването са неразделно свързани и са характеристики на битийния модус:
„А съм онова, което съм“. Никой не може да застраши сигурността ми. Центърът на моето съществуване е в мен самия. Способностите да реализирам същностните си сили е част от моя характер и зависи единствено от мен“.
Битието натрупва битийни стойности, докато притежанието се основава на нещо, което с употребата намалява. Единствената заплаха за сигурността в битийната ориентация се корени в самите нас – липса на вяра в силите, духовната леност, примирението друг да управлява живота ни. Всички тези заплахи са вътрешно присъщи за битието. В този смисъл, в който опасността от загуба е присъщ на притежанието. При битийния модус притежанието не оказва голямо влияние върху чувствата, защото не е нужно да притежаваш нещо, за да му се наслаждаваш. Имаш свободата да обичаш, да се радваш и да споделяш радостта си, което е най-дълбока форма на човешко щастие. Нищо друго не сплотява хората така, както споделеното възхищение, съпреживяваната естетическа наслада. Общите преживявания изграждат и поддържат жизнеността на отношенията.
Жизнеността твори радостта“ (Майстер Екхарт)
Радостта е онова чувство, което изживяваме преследвайки целта да останем верни на себе си“ (Е. Фром.)
Според Фром притежателната нагласа тласка света към екологична и психологическа катастрофа и единственото спасение той вижда в повсеместното приемане на нагласата „да бъдеш“ – да обичаш, да действаш, да израстваш духовно, да живееш тук и сега.

Собственост
Не нищо тук не ми принадлежи,
освен таз мисъл вихрогонна,
която от душата ми извира
и таз радост, дето в мен кръжи –
дар от съдбата благосклонна –
която ме сродява с всемира.

Гьоте

Този реферат написа Краси, аз не съм я питала преди да го цитирам тук, но вярвам (доколкото я познавам), че тя няма да ми се сърди.

evolution.

17 юни 2009 в 6:20 | Публикувано в :), Споделям | 4 Коментари

Спорове за еволюционната теория срещнах в коментарите към Политика и аполитичност – 3: Мнозинството и другите и Кои “християнски ценности” са ценни?. Предлагам една подходяща илюстрация:

evolution

Аз, Иванушка Глупака, с удоволствие отказах

16 юни 2009 в 7:03 | Публикувано в И&Л, Наброски, Разни, Споделям | 3 Коментари
Етикети:

Да откажа да свърша работа е едно от нещата, които наистина мразя, т. е. никак не обичам да отказвам работа, която мога да свърша. Никога не съм го правила досега, независимо от факта дали съм се уговорила за възнаграждение, което ме устройва или не. За мене работата е по-важна от парите, които ще ми платят за нея.  Има и други такива като мене, но не са много. Добре познавам също така и хората, които надушвайки подобна слабост, умеят добре да се възползват от нея. Този недостатък се корени в някогашните взаимоотношения в работата през епохата на социализма – все трябваше да им доказваме на горепоставените, че сме способни. А горепоставените никога нямаха нужда, на никого нищо да доказват, щом веднъж са се уредили (нямам идея как?!) да бъдат на по-високопоставено място (и съответно на по-висока заплата) – тогава нямаше (свободна) конкуренция, имаше социалистическо съревнование („честно и почтено“!)…

Та, по този начин, като редови човек от соц-епохата, не веднъж и дваж съм се оказвала в ролята на Иванушка Глупака. Писах преди време за една такава унизителна ситуация, в която се озовах, извършвайки услуга срещу доста скромно възнаграждение на някакви си хитреци, организационно подвизаващи се в по-горестоящо положение (от една жена, която сама се опитва да си изкарва хляба).

Звъни ми вчера същият онзи Представляващ, комуто се посвидяха седем лева да ми плати таксито, защото на крака му занесох тежките пакети, въпреки че подписахме договор, според който той трябваше да дойде да си ги вземе.

Пак иска услуга от мене  – сякаш съм забравила!? Без грам неудобство, без никакво извинение и без дори да спомене, че ми е длъжник фактически (и не за седем-тях-то лева, естествено), нахално ми заявява да отида в офиса му, за да ми връчи поръчката си. Как ли, пък, не?  Ни най-малко не завися от него – ама, по никакъв начин!

Просто му отказах: „не желая да работя с Вас!“.

« Предишна страницаСледваща страница »

Create a free website or blog at WordPress.com.
Entries and коментари feeds.