Избрано четиво

Колекция – избрани (по-рано)

Напречен разрез на българския характер


http://www.otzvuk.com/Knigi/naprechen_razres.htm
Нека си представим едно хубаво, мило, умно осемгодишно дете. То вече умее да пише и да чете, и това му създава усещане за превъзходство над хлапетата от детската градина. Понеже не притежава житейски опит, по силата на природния си егоизъм, то наивно предполага, че светът е създаден, за да обслужва неговите потребности и желания, т.е. мисли, че е център на Вселената. Другите деца също искат да са центрове, и от сблъскването на несъвместимите им желания възниква неустойчиво динамично равновесие в детското „общество“.
Подобно на кокошка, нашето мило дете живее в мига – не го обременяват спомени от миналото, и представите му за бъдещето са доста неясни, а обикновено съвсем липсват. Поведението му най-често е реакция на първия порив: интересна играчка, друго дете, фунийка със сладолед, въртележка в парка… -появява се спонтанно желание да притежава или да ползва обекта на мимолетното си увлечение, и това измества всичките му предишни потребности и желания. Няма минало и бъдеще, има само настояще.
Не откривате ли тук черти на най-често срещания български характер? Не станаха ли повечето българи „господа“, след като в продължение на десетилетия бяха „другари“? Не започнаха ли съвсем по детински да имитират пазарна икономика? Колцина се досетиха, че не на тях е отредено да бъдат господа (т.е. господари) и че онези, които „сменят системата“, го правят в своя полза, а народът трябва да плати цената на необяснените с нищо промени? Българите като деца реагираха под напора на първия си порив за свобода и демокрация, без дори да знаят какво означава това.
Основното, което отличава възрастния човек от детето, е силно развитото му ЧУВСТВО ЗА ОТГОВОРНОСТ. Отговорност за простъпките си пред роднините, приятелите, колегите, колектива, обществото, държавата. Взискателен към себе си, той иска същото и от другите. колцина от политиците и управниците, извършващи всякакви поразии, и в миналото, и сега се чувстват отговорни за делата си? А народът търси ли им сметка? Вместо сериозен анализ, изводи и справедливи наказания за виновните (по-точно за престъпниците) се развихри буря от митинги, където, съгласно умело разработен сценарий, електоралните тълпи крещяха за „нашите“ и против „техните“ – действия, безполезни за народа и безопасни за сценаристите. Българите бяха излъгани, както се баламосват деца. Опитайте се да измамите по този начин англичани и французи! Няма да успеете.
За осъществяването на някаква своя цел (битова, професионална, обществена…) възрастният човек си налага дисциплина в своето поведение. Детето, напротив – пленник на случаен порив, то действа под влияние на моментното си настроение. Само принудата, било от жена от родители, учители и други, от които то е зависимо, може да го вкара в релсите на дисциплината (добрият педагог се стреми да използва метода на убеждаването, но винаги има в резерв принудата; иначе той се проваля).
У повечето българи (само)дисциплината е под всякаква критика. Голяма част от тях парадират с настроението си като фактор, определящ поведението им -„Имам (нямам) настроение за тази работа сега“. Мнозина знаят, че Толстой, Зола, Юго, Достоевски (нарочно се посочват творци, за които настроението, наречено вдъхновение, се смята за определящо) и други лидери на духа не биха създали произведенията си, ако се ръководеха само от настроенията си, но този аргумент няма достатъчна тежест пред българските 30-40-50-60-годишни „деца“. Нашенецът се отнася сериозно към ангажимента си само, ако е възложен от началника му. Иначе изпълнението не е задължително, а пожелателно. Това поведение е резултат от проявата не толкова на робска, колкото на детска психика – детето се подчинява на лицето, от което може да получи шоколадче или издърпване на ухото.
Оставени без надзор, децата са в състояние да направят много пакости, но възникне ли опасност да отговарят за стореното, те се гушат в полите на майките си. Възрастните деца са готови да крещят по митинги, да надраскат стени и паметници, да изпочупят обществени съоръжения, но не са в състояние да се защитят срещу катастрофалното нарастване на цените на стоките и услугите, издевателските режими на водата и тока, организираните кризи за олио и брашно, рекета и другата престъпност… В такива случаи те възмутено разказват покъртителни истории, хленчат за несгодите си и чакат някой „горе“, по силата на добрата си воля, да им реши проблемите, т.е. търсят грижливия баща (може и извън България), който срещу покорството им да се погрижи за тях. Б, дечица, порасналите англичани, ирландци, французи, холандци, германци, шведи… не постъпват така, затова са постигнали онова, което имат.
По силата на все още неразвитите си навици за труд едно осемгодишно дете е повърхностен наблюдател, трудно открива причинно-следствената връзка между събитията и скача от обект на обект и от тема на тема. Възрастните му съграждани у нас не го превъзхождат много в своята наблюдателност и мислене. Те трудно отличават важните (определящите) събития и фактори от маловажните, обръщат внимание на по-атрактивните (които обикновено са несъществени), скачат безсистемно от въпрос на въпрос, и никоя компания от българи не може да обсъжда една и съща тема (и да я изчерпи) повече от 2-3-5 минути. Нормалният разговор между пълнолетни българи е обмяна на впечатления и емоции, а не на мисли. Разговорите почти никога не завършват с решение „какво да правим оттук нататък“, а приключват с извода, че „нищо не може да се направи. Ще чакаме НЯКОЙ НЕЩО ДА НАПРАВИ ЗА НАС“. А две английски домакини например (най-често с основно образование) не се отклоняват от темата, докато не я изчерпят, и ако още не са си изпили чая, едва тогава подхващат друг въпрос; ако темата изисква решение, те го вземат. Защо недотам образованите англичанки се държат по-мъдро от българските професори? Защото домакините отдавна са пораснали, а професорите са деца.
Едно дете е суетно. То харесва, но знае, че засега не може да бъде истински пожарникар, ватман или полицай, а му се иска да изглежда като тях. Колко много социално инфантилни мъже и жени у нас се стараят не да СА (това изисква време и труд), а само да изглеждат! Колко щети понася обществото от „изглеждащи“ хора! Колко много от тях се самонадценяват (вярват, че СА) и се виждат като генерали, а са годни най-много за старшини!
Всяко дете е непоправим оптимист, убеден, че мама, татко или някой друг ще го измъкне и от най-опасната ситуация – неговото егоцентрично съзнание не допуска съществуването на вселената в негово отсъствие, това би било безсмислено. Възрастният българин е зареден с огромна доза детски оптимизъм. Даже в днешната катастрофална ситуация повечето разговори завършват със заключения като „Надявам се, че в близките месеци всичко ще се оправи, нещата ще си дойдат по местата…“, „Дано да се оправи!“, „Дано някой да ни оправи!“… Месеците и годините минават, нищо не се оправя, а напротив – все повече се затлачва, но българинът-дете дори не забелязва, че никой нищо не върши в желаната от него насока.
Едно осемгодишно дете все още няма изградена ценностна система, макар че когато чете или гледа приказки на екрана, винаги взема страната на „добрите“ герои и е против „лошите“. Позицията му обаче лесно може да се промени, ако някой го подкупи със сладолед, шоколадче или нова играчка. Без да знае това, детето най-често действа „по целесъобразност“. Когато, под натиска на често сменящи се външни фактори, не се създаде система на ценностите в юношеска и зряла възраст, човек реагира „по целесъобразност“ до края на живота си, при това с вътрешното убеждение, че постъпва много мъдро. А ЦЕННОСТНАТА СИСТЕМА е онази сърцевина на човешкия мироглед, която отличава МОРАЛНОТО от НЕМОРАЛНОТО. Тя е факторът, който създава чувството за дълг и отговорност. Общество без морал и отговорност се самоунищожава. Трябва ли да се учудваме тогава, че нашето общество се разпада!
Бързо сменящите се официални ценностни системи са довели до загуба на моралните ориентири и са вдетинили българина повече в сравнение с предвоенните години. Съществуват и други обективни фактори, за които ще стане дума по-долу. Загубата на морални норми днес се компенсира с усилено насаждания прагматизъм, според който всичко е позволено, стига да не попаднеш под ударите на закона (незаловеният крадец не е крадец).
Най-често прагматизмът се проявява в стремеж към светкавично забогатяване, по възможност без труд. Под натиска на действителността и на медиите възрастното дете лесно достига до извода, че „парите не миришат“ (не действат спирачките на една твърдо фиксирана ценностна система), и е готово да се впусне в необмислени, рисковани авантюри. С това може да се обясни успехът на различните „пирамиди“ в ограбването на хиляди българи – желаното се приема за възможно и даже за действително („Иска ми се да е така, следователно е така!“). След като загуби парите си, детето започва да хленчи и да се вайка, търси скута на майка си (държавата), но не намира закрила – държавата пряко или косвено защитава „пирамидаджиите“. Казват, че пирамиди има в цял свят, но никъде шараните не се хващат на въдицата така лесно, както в България. А иначе всеки пораснал човек лесно може да стигне до извода, че всяка финансова пирамида е мошеническо предприятие (макар и законно!) И че тя просто не може да бъде изградена по честен начин. Също така лесно всеки може да установи кой е деловият му партньор, като се осведоми какви богатства притежава той и откога – отговорът на този въпрос покрива 90% от същността на даден индивид (кой какъв е).
Като дете българинът компенсира своята наивност с повишена подозрителност към околните и доста субективно „лепи етикети“ – кой е добър и кой лош, кой е „наш“ и кой „ненаш“. Това го прави податлив на манипулации и организирано масово оглупяване. Как иначе може да се обясни фактът с каква лекота българите приеха „предишните“ да бъдат и „сегашни“, да „сменят системата“, без да обяснят защо, да не се търси отговорност за извършените престъпления и за неспиращото ограбване на страната… – поредицата от лесно преглътнати събития на свършения факт е безкрайна.
Пак поради неизградена ценностна система детето не признава истински авторитети. За него авторитет е този, който дава шоколадче, който може да го набие и да му вземе играчката, въобще, който може да се наложи над него и да го постави в зависимост от себе си. Иначе казано, в своята детска среда нашето мило дете се държи като животинче, което дресират – понякога се съпротивлява, но накрая винаги се подчинява. То трудно може да схване моралната сила на Ян Хус и Джордано Бруно, на Паисий Хилендарски и Васил Левски, а разказите за Робин Худ, Тил Уленшпигел и капитан Петко войвода възприема откъм приключенската им страна. Защото е дете и подвигът не е част от житейската му практика (страшно е!), защото от него се очаква тепърва да стане възрастен човек.
Непорасналият българин има подобно поведение. Той не оценява в пълното им значение Левски, Стамболов, Ботев, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров, докато те не се превърнат в легенди, експлоатирани от поредната управляваща върхушка. В същото време охотно служи на цар Фердинанд, Вълко Червенков, Тодор Живков… – нали те дават шоколадчета и отнемат играчките!
Опитайте се да си представите училищен клас, в който учениците имат еднакви права с учителите. Децата веднага биха изгонили учителката, която дава трудни домашни и пише двойки, и биха я заменили с друга, която нищо не иска. А ако децата са пълнолетни и имат всички граждански права? Тогава могат да вършат всякакви пакости и никой не може да ги лиши от десерта или да ги накаже прави в ъгъла.
Българинът-дете е особено непримирим към по-способните, произлезли от неговата среда (към чужденците, които не познава, изпитва респект). Детското му самолюбие го кара да се самонадценява и да мисли, че не стои по-долу от тях. Стига се до срамни сцени: „Ти ли ще ми кажеш!“, крещи претенциозно напористо парвеню срещу истинския майстор в професията, а тълпата от непораснали колеги, вместо да постави самозабравилия се хвалипръцко на мястото му, безучастно мълчи и гледа сеир; обикновено се налага хвалипръцкото. Подобна ситуация е невъзможна в Германия или Англия -там хората са пораснали и всеки си знае мястото.
При опасност зрелите хора (и някои животни) се обединяват за преодоляването й. Хората се обединяват и без да има опасност, в трудовата си дейност и за прекарване на свободното си време – така са възникнали човешкото общество и всички цивилизации. Оставени без контрол, децата се обединяват в „банди“ за вършене на пакости и за враждуване с „бандата“ от съседния квартал. Оглавява ги най-силното (най-голямото) и (или) най-хитрото дете (както в стадата на животните!). Бандите възникват лесно и лесно се разпадат. Силите на децата не стигат за повече. Ако в организирането на децата се намеси възрастен човек, той може да ги насочи към спортни игри, просветни кръжоци, изкуство или други полезни занимания.
Без „възрастни“, т.е. подставени отвън лица, недопорасналите българи на възраст между 18 и 80 години не могат да организират дори митинг. За по-сериозни и постоянни организации не може и да се мисли – те бързо се израждат в сборище от бездейни дърдорковци или в орди, раздирани от разпри кой да води дружината. Наистина, и в миналото, и сега възникват читалища, различни дружества, кооперации и пр., но те почти винаги са били в рамките на „утвърдения“ от управляващата върхушка сценарий и са засягали периферни области на битието, които върхушките не желаят (нямат нужда) да контролират. За създаване на по-сериозни структури са били необходими емисари от Русия, Германия или Америка, които изпълняват ролята на възрастния ръководител в детския кръжок. Тази детска неспособност за самоорганизация винаги прави българите зависими от външна сила, обезверява ги, свива света до праговете на къщите им, а останалия свят те оставят „друг да го оправя“, ДРУГ НЕЩО ДА НАПРАВИ ЗА ВСИЧКИ, А НЕ АЗ. А в Швейцария не е така. Там хората са пораснали и живеят без опекуни, и сами се оправят.
Тази детска затвореност в моментни лични интереси и липсата на способност за самоорганизиране навежда на мисълта, че засега няма българска нация, а само български етнос. Всички белези на нацията като че ли са налице: обща територия, език, култура, икономика, духовен (детски) облик, (детски) манталитет… Липсва обаче един съществен компонент: дълбоко вкорененото усещане у всекиго за принадлежност към една национална общност, каквато има у сърби, гърци, турци, румънци… Тъкмо поради това ние, българите, в стремежа си да бъдем „в крак с времето“, непрекъснато подражаваме някому, вместо да развиваме своето, и лесно се оставяме да бъдем асимилирани от други нации. Тъкмо поради това мечтата на българския младеж е да стане американец.
Написаното дотук трябва да се възприема не като израз на национален нихилизъм, а като проява на самокритичност. Авторът се чувства българин и при никакви обстоятелства не би „сменил“ своята народност.
Невярно е и твърдението, че ние, българите, сме биологически непълноценни поради някаква генетична обремененост. В България се раждат много даровити деца, които и в детска възраст, и след това смайват света със своите постижения в изкуството, спорта, науката… У нас обаче никога не е имало и няма фигури като Декарт, Кант, Хегел, Достоевски, Толстой, Зола, Солженицин, Сахаров…, т.е. няма мислители. Понеже детето не може да бъде мислител. То е само подражател, който, преодолявайки детските комплекси, непрекъснато се мъчи да доказва на „възрастните“, че не им отстъпва, че „и ний сме дали нещо на света“.
В цял свят колкото по-образован е един човек, толкова по-вярно възприема обективната реалност около себе си и толкова по-адекватно реагира. Освен това – поне допреди няколко десетилетия беше така – той се чувства в някаква степен отговорен и за по-необразованите, т.е. за своя народ.
В България е тъкмо обратното и това е типично българско явление. Под влияние на неизживяната си детска суетност и егоцентризъм претенциите на „учените“ растат по-бързо от знанията им, „ученият“ започва да се чувства неоценен и вместо да бъде духовен водач на „простите“ в рамките на своите възможности, изпада в нихилизъм. Той се конфронтира с истинските учени обикновено съумява да ги измести, след което борбата продължава между нему подобните. В резултат на това възникват безкрайни кариеристични борби на празни обороти, и образованите хора, вместо да бъдат интелигенция в класическото разбиране на това понятие, стават морално дребни и дребнави борци за лично благополучие, готови да обслужват всеки господар, който дава шоколадче. Бидейки болшинство сред „интелигенцията“, такива хора не създават нито професионално, нито обществено мнение, способно да отсее плявата от зърното, и деградацията се задълбочава. С детска безотговорност те не изпитват угризения от поведението си, както едно дете не вижда нищо лошо в това да вземе играчката или сладоледа на друго дете.
Като част от описания парадокс „простите хора“, притежаващи по-устойчива ценностна система (обикновено те са започнали да се трудят в по-ранна възраст и процентът на „порасналите“ сред тях е по-висок) и чужди на нихилизма, имат по-реалистично отношение към извършващите се събития. Те обаче са изолирани едни от други, нямат структури (освен казионните), в които да се обединят, и притиснати от умело организираната разруха, не могат да предотвратят ускорената деградация на обществото.
Тук съществуват и обективни фактори: инфантилизирането на населението шества победоносно навсякъде, включително в страните от първия свят, като особено податлива е интелигенцията. То се дължи не толкова на социалната осигуреност, колкото на съзнателно провежданата манипулативна политика от страна на управляващите върхушки към собствените им народи – хората-деца лесно се превръщат в уплашено стадо и лесно могат да бъдат управлявани без прилагане на силови методи. Тъй като на Запад процесът на дирижирано вдетиняване има по-кратка история, отколкото у нас, а в Азия едва сега започва, то и „успехите“ в тази насока там са по-скромни – когато разберат, че ги мамят, другите народи, все още незагубили способността си да се самоорганизират, се бунтуват. За разлика от българския, който винаги е съгласен с всичко, което му предложат управниците.
Тук се използва и несъвършенството на човешката природа. Оказва се, че венецът на природата, човекът, не обича да мисли, а твърде често и не умее. Той предпочита да чувства, да преживява, да консумира и да използва готови чужди рецепти за успех и начин на живот. С готовност се превръща в безгрижно и безотговорно дете, ако му се предостави такава възможност. Силните на деня му я предоставят, като го образоват и информират едностранчиво (т.е. манипулират го) и му предлагат само един модел за начин на живот (например американския). Въобще управниците култивират у гражданина само тези качества, които са им необходими: да работи добре и да бъде лесно управляем. Така постъпва зоотехникът-селекционер при създаване на високопродуктивна порода от говеда. Говедото е програмирано да използва свободното си време за гледане на сапунени опери по телевизията, за спортна запалянковщина, за хапване и пийване, докато мисленето му е противопоказано.
Въпреки представите за вятърничавата женска природа, която се заплесва по лъскавото и повърхностното, при равни други условия жените се инфантилизират по-малко. Това се дължи не толкова на по-ниската им средна образованост, колкото на многото практически задачи, свързани с отглеждането на децата, които не търпят отлагане и трябва да се решат на всяка цена.
Създаден е особен омагьосан кръг: съвременните инфантилни хора, наследници на (полу)инфантилни родители, също ще възпитат социално инфантилно поколение, понеже не биха могли да култивират у децата си качества, каквито самите те не притежават.

3 коментара »

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

  1. РАДВАМ СЕ,ДА ИМА ВСЕ ОЩЕ ЗДРАВОМИСЛЕЩИ ХОРА В РОДИНАТА НИ.
    ПОЗДРАВ

  2. Благодаря! Убедена съм, че има много хора, българи, които също мислят, но… нещо става, нещо се случва със здравия разум и… отново, и отново глупостта побеждава…

  3. Без


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.
Entries and коментари feeds.

%d bloggers like this: