РЕФЕРАТ ПО ЕТИКА

17 юни 2009 в 15:56 | Публикувано в Разни | Вашият коментар

Чета есето Good Life в Писателският блог на Тишо и оставените след него коментари. Харесва ми и се сещам, че неотдавна една студентка ме помоли да й въведа текста на нейния реферат по етика и да го оформя. И реферата ми хареса, а между него и есето има нещо общо…

В случая, моята способност да се изразявам свършва дотук, но предоставям за прочит самия реферат (цитирам текста дословно):

„Да имаш или да бъдеш“ от Ерих Фром
РЕФЕРАТ ПО ЕТИКА
април’ 2009

ЕРИХ ФРОМ (1900-1980) е един от най-блестящите мислители на XX век. Неговите книги са се превърнали в класика на психологическата и психоаналитична литература.
„Да имаш или да бъдеш“ е сред най-значимите произведения на големия американски философ и психоаналитик Ерих Фром. Книгата е посветена на двата основни типа житейска нагласа: стремежа „да имаш“ и стремежа „да бъдеш“ и тяхната борба за господството над човешката душа.
Откъс от две стихотворения със сходно съдържание ясно подчертава разликата между двата начина на съществуване – притежанието и битието:
Тенисън
Цвете в каменния зид,
късам те, сега си мое
и държа те с цвят,
стебло и корен;
ако в този свят неръкотворен
вникна в теб и в твоя вид,
бих рабрал човек и Бог какво е.

Башо
Грижливо се взирам
в цъфтяща овчарска
торбичка,
е-хей, край плета.

Човек като мислещо същество в процеса на своето съществуване си задава безброй въпроси, а всеки отговор води до нов въпрос. Всеки търси своята истина. Моята истина не е твоя истина, но по пътя всички сме заедно. Въпрос на избор е по кой път ще тръгнеш. Стремежът към познание е вътре в нас, въпросът е как достигаш до отговорите – лъскайки собственото си Аз, в стремеж да притежаваш, борейки се с мазохизма си, завладявайки, мъкнещ цял живот оковите на притежанието, вървейки срещу свободолюбивия си дух. Или да намираш своите отговори в процеса на действие, да израстваш духовно, да изживяваш пълноценно удоволствието и радостта споделени с другите, творчески активен, мотивиран от любовта, свободен – „Да бъдеш“ – „сроден с всемира“ (Гьоте).
„Да бъдеш“ или „да имаш“ – два различни вида ориентация – към личността и към материалния свят, две различни структури на характера, преобладаващата от които определя начина, по който човек мисли, чувства, постъпва.
Е. Фром анализирайки значението на „имам“ и „съм“ прави изводи, че това са два фундаментални начина на съществуване. В начина на съществуване, изразен чрез „имам“ взаимоотношенията на човека със света е отношение на притежание – собственост. Начинът на съществуване „съм“ включва две типични форми: (1) жизненост и естествена отвореност към света и (2) втората се отнася до реалната същност на човека или предмет за разлика от измамната външност.
Ако човек е предпочел да има, то той отговаря на формулата: „Аз съм онова, което имам и което потребявам“:
„Имам“ – измамно проста дума: Идентифицираш се, разчиташ на онова, което притежаваш, защото знаеш, че го имаш и това те кара да се чувстваш в безопасност.
Модел, който води до застой. Всяка нова крачка е риск, опасност от неуспех, провал, загуба на собствената си идентичност. Сложил си оковите и се страхуваш да бъдеш свободен. Предпазливите ориентирани към притежание хора се уповават на сигурността и въпреки това, се чувстват твърде несигурни. Те изцяло зависят от онова, което имат – пари, престиж, имидж – нещо извън тях самите. И какво се получава: „Аз съм онова, което имам и в случай че го изгубя, кой съм тогава?“ Никой. Опустошен човек – жалък пример за погрешен начин на живот. Човек, който цял живот живее в страх от свободата, любовта, радостта, промяната, смъртта, неизвестността. Един нереализиран човек, изгубил себе си и останал без вяра.
При притежателния модус вярата внушава сигурност и претендира, че проповядва абсолютни неопровержими знания, патерица за онези, които искат да придобият увереност и отговори на всички въпроси. „Имам вяра“ е като „имам гаранция“ и когато всичко е загубено – гаранция няма, изчезва и вярата, защото няма на какво да стои. Притежателният модус изключва останалите хора, техните чувства,съществува само стремежа да се осъществи контрол, да подчиниш. Нагласата ориентирана към собственост и печалба закономерно поражда желание, дори потребност от власт. За да владееш трябва да имаш власт, ирационална, която се гради върху силата и се изразява в експлоатация. При притежателната ориентация от значение са не толкова различните обекти на притежание, а цялостната нагласа. Абсолютно всичко може да е обект на желание. Обекти, които без да са „зло“ сами по себе си, стават зло, когато се вкопчиш в тях, когато се превърнат във вериги, които ограничават свободата и ни пречат да се самореализираме. Природата на притежанието произтича от природата на частната собственост. Моята собственост утвърждава мен самия и моята индивидуалност. Аз притежавам обекта, защото имам силата да го направя мой. Съществува обаче и обратна връзка: „Обектът притежава мен, защото чувството ми за самоличност се основава на това, че аз го притежавам“.
Този начин на съществуване не е плод на жив продуктивен процес между обекта и субекта. Потребността да притежаваме има и друго основание – биологически вродено желание да живеем, стремежът ни към безсмъртие. Ако личността ми се основава на това, което имам, то аз съм безсмъртен, така както нещата, които притежавам са неунищожими. Думата „притежавам“ почива на илюзията за вечната и неразрушима материя.
Е. Фром разграничава характерологичното притежание от екзистенциалното, като подчертава, че второто не влиза в конфликт с битието. Храната, жилището, облеклото, оръдията на труда, необходими за удовлетворяване на нашите потребности, са форма на собственост, която може да се нарече екзистенциално притежание, защото се корени в самите условия на човешкото съществуване.
Само, когато започнем да се отказваме от притежанието, което Е. Фром нарича начин на небитие, когато престанем да свързваме безопасността и чувството си за идентичност с това, което притежаваме и се откопчим от собственото си Аз, тогава можем „да бъдем“, да тръгнем по пътя на нов начин на съществуване – битието.
Предпоставки на битийния модус са независимостта, свободата, критичния ум. Основната му характеристика е активността, живото неизразимо преживяване. Да си активен означава да проявяваш способностите си, таланта, да се обновяваш, развиваш, обичаш, да надраснеш ограниченото си Аз. Според Аристотел най-висша форма на активност е съзерцателния живот. Активността е полезна и благотворна само, когато произтича от висшите етични и духовни потребности. Активността, разумът, свободата, радостта, благополучието, самоусъвършенстването са неразделно свързани и са характеристики на битийния модус:
„А съм онова, което съм“. Никой не може да застраши сигурността ми. Центърът на моето съществуване е в мен самия. Способностите да реализирам същностните си сили е част от моя характер и зависи единствено от мен“.
Битието натрупва битийни стойности, докато притежанието се основава на нещо, което с употребата намалява. Единствената заплаха за сигурността в битийната ориентация се корени в самите нас – липса на вяра в силите, духовната леност, примирението друг да управлява живота ни. Всички тези заплахи са вътрешно присъщи за битието. В този смисъл, в който опасността от загуба е присъщ на притежанието. При битийния модус притежанието не оказва голямо влияние върху чувствата, защото не е нужно да притежаваш нещо, за да му се наслаждаваш. Имаш свободата да обичаш, да се радваш и да споделяш радостта си, което е най-дълбока форма на човешко щастие. Нищо друго не сплотява хората така, както споделеното възхищение, съпреживяваната естетическа наслада. Общите преживявания изграждат и поддържат жизнеността на отношенията.
„Жизнеността твори радостта“ (Майстер Екхарт)
„Радостта е онова чувство, което изживяваме преследвайки целта да останем верни на себе си“ (Е. Фром.)
Според Фром притежателната нагласа тласка света към екологична и психологическа катастрофа и единственото спасение той вижда в повсеместното приемане на нагласата „да бъдеш“ – да обичаш, да действаш, да израстваш духовно, да живееш тук и сега.

Собственост
Не нищо тук не ми принадлежи,
освен таз мисъл вихрогонна,
която от душата ми извира
и таз радост, дето в мен кръжи –
дар от съдбата благосклонна –
която ме сродява с всемира.
Гьоте