От моята камбанария

Българинът обича децата си…

Неотдавна, една госпожица (студентка) си „поръча да й изработя“ (сякаш съм майстор-обущар или друг занаятчия) осем задачи по приложна математика (линейна алгебра, диференциално и интегрално смятане, оптимиране и математически модели, вероятности и статистика…) и 14 въпроса по счетоводство, за да преодолее поредното препятствие пред целта си… да стане висшистка и да сбъдне мечтата на мама и тате.

„Българинът обича децата си и е готов на всичко за тяхно добро – дава мило и драго, за да образова децата си и цени образованието“ – така ми рече младото момиче. „А ние, младите сме прагматични хора, не обичаме току-тъй да си губим времето, а и сме заети“.

Така е. Не бива младите хора да се мъчат, трябва да им се помага, трябва да се радват на живота (защото е кратък)! Защо да се мъчи горкото момиче с разни глупости (като математика и счетоводство), като си има начин – плащаш и получаваш. На който му трябва математика и счетоводство – да си ги учи! Важното е човек да си вземе дипломата, а не да си пълни главата с безполезни знания! Къде в практиката се използва математика? Никъде! Само в училище и на кандидат-студентски изпити (пък сега и на матури! ама нейсе). Нали си има електронни калкулатори (дори и неграмотните роми знаят да си служат с тях)! Щото от цялата математика, която се учи в училище и в университета, на човек му остава само едно – да знае да събира и изважда числа, а и да умножава, и дели (но с „елка“). Всичко друго е въпрос на „пазар“-лък! А това въобще не е проста работа и съвсем не е за изкуфелите мозъци на ония, които могат единствено и само да решават трудни и неприятни задачи. Толкова са жалки с непотребните си знания, приличат на вехтошари от бит-пазар!

Веднъж, в предаването на Коритаров и Лора Крумова, слушах една възмутена гражданка по време на кандидатстудентска кампания, която се оплакваше, че на кандидатстудентски изпит бил допуснат някакъв си човечец на 74-годишна възраст и взел, че си решил задачите. „На какво прилича това! Да заема от местата на младите хора! Това трябва да се забрани, за да не се пречи на бъдещето на децата ни.“

Икономиката, разбира се, е „разказвателен“ предмет! Дори и професорите, изписващи сложни формули в своите учебници, които издават (или рецензират) и преподават модерни икономически теории, могат да си позволят да не са на „ти“ с математиката, но „изискват“ знания от своите възпитаници. Как, по какъв начин, обаче, съвсем не ми е ясно.

Попаднах на такъв учебник, където изобилстваше от грешки (фундаментални), а имаше и примери, които с „елка“ могат да се сметнат и са грешни… Но изданието – луксозно, вероятно сериозен тираж… и всички студенти учат по него!

А имаше и едно скромно учебниче, издадено от двама доценти, очевидно с оскъдни средства (личеше си – за предпечат е ползван паус, но – тонерът на лазерния принтер е бил на изчерпване), което си беше перфектно от всяка гледна точка – ясно и точно формулирани задачи, многобройни примери и обяснения, никакви правописни грешки, запетайките дори – на мястото си…

Е, както се вижда, има даскали и даскали. Даже и аз така се кръщавам понякога – „даскал в сянка“. Старая се да помагам на студентите – не просто да им връча в ръцете някакъв обем печатен материал. Събирам много информация по въпроса, обработвам я според изискването на преподавателя (и за него се информирам в мрежата), решавам задачата, прилагам линкове и пр. Някои разбират и са благодарни, други – сметкаджии (да не би да претегля с 200 грама по-малко на кантара, сякаш им продавам картофи на пазара). По какви ли не учебни дисциплини съм писала, а някога, преди 7-8 години, студентите сами си решаваха задачите, аз само въвеждах текста, рисунките, чертежите, формулите, таблиците, диаграмите и т. н., оформях и принтирах (с лазерен и цветен мастиленоструен принтер). По какви ли не учебни дисциплини съм писала – от маркетинг до философия и от баскетбол до модерни IT технологии (със справочна литература по задание от 80-те и 90-те години!). И все високи оценки ми пишат (преподавателите), защото съм си научила урока, макар че, естествено, не съм универсален специалист, нито пък PC-то е машина за серийно производство на курсови задачи…

В крайна сметка образованието (действителното) е въпрос на личен избор – ако ти е приятно – намираш начин да се образоваш, ако ли пък, не – намираш начин да минеш за образован. Важното е да си създадеш имидж, останалото са подробности.

Но… като гледам knowledge-базите на софтуерните (и не само!) продукти на американците и на европейците (от класическата Западна Европа) – „шапката ми пада“. А в Eurostat например, ако се  озовеш може да загубиш „и ума, и дума“ от статистическите им анализи! Толкова са далеч напред във времето! Как ли го правят тези хора? Сигурно единствената причина е, че им плащат заплати? Та, „тия хорица“, с knowledge-базите, сигурно нямат никаква представа ни от математика, ни от икономика, ни от образование и култура въобще… Преди две-три години бях изумена, случайно научих, че американците (е, не всички, естествено! вероятно онези от техническите университети) празнуват специален празник на числото ПИ.

А от книгата „Как се пише дипломна работа“ на Умберто Еко (която подарих на сина ми след дипломирането му) научих, че в университетите на Италия (а според една статистика там около 30% от населението е неграмотно!) и на останалия свободен свят, си служат с текстообработка на компютър още от 80-те години на миналия век, както и че разработките на дипломантите не са чисто и просто някакъв писмен материал, компилиран от няколко учебника (препоръчани от преподавателя), разпечатан на принтер и подвързан (с гребен или друга технология), а е плод на усилия, изследвания, личен подход и собствено мнение, и че подготовката за нея започва още във втори курс…

И т. н.

Ами, нека си обичаме децата, но да не ги вардим от образованието (то няма да ги нарани) и да не им купуваме дипломи за подарък.

Учителски неволи…

От няколко години надписвам Удостоверения (за завършен I, IV, VII клас) и Свидетелства (за основно образование) и всяка година се сблъсквам с големия проблем на класните ръководители, задължени да осигурят надписването на бланките с печатен текст (на принтер, с помощта на компютърна програма) без право на грешка… Е, грешките се признават, разбира се, впоследствие – и бланките се отпечатват наново, ако по някакви причини са били сгрешени…

Но бланките винаги са в ограничен брой, почти никога не се предоставят предварително резервни такива, учителките (в повечето случаи са жени) са принудени по няколко пъти да ходят в училището, да отчетат сбърканите бланки, за да им се отпуснат нови и т. н. – по няколко пъти се разкарват напред-назад, звънят по телефоните и пр., докато успеят най-после да подготвят съответните удостоверения/свидетелства на своите 15 до 25 ученици, завършващи ниво (I, IV, VII , VIII клас) от основното образование.

По-сложничко е, когато бланките се надпечатват и от двете страни (за VII и VIII клас) – понякога принтерът може да намачка бланката, която се отпечатва и откъм гърба (или лицевата страна). Работата не е за печатница – това са индивидуални надписи върху предварително напечатани бланки, а не тираж (тиражират се самите бланки и се разпространяват в училищата – от МОН). Цената за една бланка е само 14 стотинки (за настоящата 2008 г.), но броят на бланките винаги е недостатъчен.

В страхотни разходи ще влезе училището, ако похарчи още 14 лева за 100 допълнителни бланки! Грубата ми сметка сочи, че максимумът е около 400 ученици, т. е. 100 – за първи клас, 100 – за четвърти клас, 100 – за седми клас и не повече от 50 – за осми клас (цифрите са позавишени: паралелките са обикновено 3 или 4 от по 20 ученици) – т. е. училището харчи за бланки не повече от 60 лева годишно. Ако похарчи още 30-40 лева за резервни бланки ще спести на учителите допълнителен тормоз, но защо да го прави? Нали това им е работата на учителите – да се ядосват! И нека знаят, че си има ред в училището и че са подчинени! Пък и ако има твърде много празни бланки може някой да фалшифицира Диплома за I, IV, VII или VIII клас. Вярно е, че всяка бланка ‘се води на отчет’, старателно се описва по няколко пъти, ама къде по-сигурно е да не се дават току-тъй в ръцете на учителките повечко свободни бланки, защото не се знае докъде може да доведе това – процесът е „абсолютно непрогнозируем“! Нали на компютър се правят – няма как да бъдат сбъркани! Да си отварят очите! Ако ли, пък – не, нека се поразходят по няколко пъти: тяхното време не струва пари, нито нервите им!

А при мен проблемът е с първата бланка от съответното ниво, т. е. докато се напаснат точно надписите на редовете, които се попълват. Вярно е, че ползвам макет от предишната учебна година, но почти винаги има леки промени (всяка следваща учебна година), които трябва да се отразят в новия (макет). Естествено, сканирам бланката, подготям макет на необходимия надпис (почти винаги се налага да използвам повече макети, различаващи се само в дребни детайли, но все пак – по-удачно да са различни), разпечатвам на копирна хартия (предварително форматирана, ако бланката не е ф.А4) и сравнявам докато получа удовлетворителен резултат. Естествено не ползвам MS Office софтуер, защото не е особено подходящ за целта, а – софтуер на Adobe, който има и допълнителни предимства (facing pages, numbering, scripts, postscript printing… etc.). Печатам с hp лазерен postscript принтер, но не в сериен режим, а бланка по бланка, т. е. една по една, като предварително сверявам с класната (ръководителка) всяка дума и цифра, защото има опасност да се повреди (или сбърка) някоя от бланките…

Ех, ако разполагах с 1-2 бланки за тестов печат, пък и резервни (по време на печат)! Определено щеше да ми е много по-лесно, пък бих могла и да си позволя от раз да разпечатам всички бланки – на целия клас с една-единствена print команда (без риск да повторя два пъти една и съща бланка)…

Да, ама – не! Високоефективно решение!…